„Срещата на върха за демокрация“: Ще има война на нерви, а влиянието на Китай ще расте не само в региона

Специално за КМГ, в навечерието на „срещата на върха за демокрация“, свикана от президента на САЩ в края на седмицата, политикът и икономист Александър Паунов - създател на Комунистическата партия на България и нейн първи секретар от 1997 г. до момента, коментира събитието, от по-различна гледна точка.

Световната общност отдавна признава Китай за единствен представител на китайския народ, а Пекин за негова столица.

Тайван винаги е бил повод и причина за изостряне на китайско-американските отношения до степен на война. Историята на проблема е добре известна: отношенията между двете велики държави се развиват с различна интензивност, а към днешна дата, едва ли двете страни имат сериозни основания и намерения да започнат война. Самият Тайван знае много добре, че всяка война на негова територия ще унищожи всичко построено и достигнато през дългите години на напрегнат, но все пак конструктивен мир.

Япония и Корея, а и другите страни нямат никакъв интерес от войни между два гиганта, на тази територия. Те ще платят цената и ще понесат дълготрайните и краткотрайни последици.

След посещението на президента Ричард Никсън през 1972 г., това беше логична и очаквана дипломатическа стъпка в правилната посока. От тази договореност пострада най-много СССР, неговата политико-икономическа система, което всъщност беше крайна цел на визитата на Никсън.

Днес причината е друга: страхът, че Китай е конкурентна икономика, достигнала САЩ и по някои показатели се представя по-добре дори от тях на пазарното „бойно” поле. Формално се изтъква надпреварата в производството на чипове – в Тайван е 94% от световното им производство, според някои източници.

В основата, обаче са технологичната и икономическата „война” между двете държави. Китайската „ALIBABA” работи върху чип за изкуствен интелект и представи първия чип за облачни изчисления. Това е съществено технологично предимство с много икономически приложения и политически последици.

Става все по-очевидно, че „стогодишният маратон” се печели от Китай, а Тайван е само инструмент в политиката на САЩ. Но с една особеност – Тайван осъзнава това и води свойствена политика – все пак всички в страната са ханци, т.е. китайци.

Принципа за „един Китай” успокои китайско-американските отношения и позволи на Тайван в мирни условия да изгради проспериращ район. Успехът на Тайван подсили /ревитализира/ част от крайните националисти в Тайван , обявяващи се против присъединяването към Китай. Концепцията „един Китай” постепенно се разви. Вътрешни и външни сили за Тайван действат срещу основите на политическото споразумение. Сега САЩ се опитват да използват Тайван срещу Китай, за да ограничат развитието на Китай и частично на Русия /непряко/. Но дори най-отявлените сепаратисти в Тайван разбират, че им трябва съгласието на Китай, за да продължат обичайният вече начин на живот. Затова са и резервирани към „всестранната” американска помощ.

Считам че до война няма да се стигне, защото Китай разполага с оръжия, които биха изпепелили Тайван, който е китайска законна територия, а САЩ, които вече нямат военно превъзходство в региона и ще изгубят целия си морален и икономически авторитет, ако стигнат до крайност.

Провокациите, обаче ще продължат. Ще има война на нерви, а влиянието на Китай ще расте не само в региона.

Съмнявам се,че Тайван ще приеме поканата за участие в тази конференция, ако не бъде „насилен” от САЩ.