中国国际广播电台
“Разкази за
чудноватото” е известен
древнокитайски сборник на
разкази за странни случки и
неща, които са много
интересни. Един от тях е
разказа за даоиста от
планината Лаошан.
На брега на
морето се издигала планината
Лаошан, на която живеел един
безсмъртен и всички го наричали
даоиста от Лаошан. Той владеел
много необикновени неща. В един
град на няколко стотици ли път
от планината, живеел човек на
име Уан Ци. Той от малък се
увличал по вълшебства и като
научил, че безсмъртният от
Лаошан знае много неща, се
простил с близките си и отишъл
да го търси. Уан Ци стигнал до
Лаошан и намерил даоиста. Те си
поговорили и Уан Ци разбрал, че
даоистът наистина знае много
неща, затова го помолил да го
приеме за ученик. Безсмъртният
го преценил хубаво и му
отвърнал:”Виждам, че ти си много
изнежен човек и няма да можеш да
се подложиш на строг режим.” Уан
Ци пак се примолил и накрая
даоистът се съгласил да го
приеме за ученик.
През нощта, Уан Ци се
загледал в луната навън и като
си помислил, че скоро ще усвои
много вълшебства, се зарадвал
безмерно. На другия ден рано
сутринта, Уан Ци дотичал при
учителя си, като си мислел, че
веднага ще започнат с уроците.
Но учителят му протегнал една
брадва и му казал да ходи с
другите ученици в гората да
секат дървета. Уан Ци въобще не
се зарадвал на това, но не му
оставало друго освен да се
подчини. Планината била осеяна с
бодливи растения и камъни и още
преди слънцето да залезе, ръцете
и краката на Уан Ци били целите
в кървави мазоли.
Така се изтърколил цял
месец, ръцете и краката на Уан
Ци загрубели и на него вече не
му се щяло по цял ден да сече
дървета и трева и вече си мислел
да си ходи в къщи. Вечерта, той
заедно с другите ученици се
върнали в манастира и видели
учителя им заедно с двама гости
да си говорят, смеят и пият
вино. Вече се стъмнило, но в
стаята нямало фенер. Учителят
взел лист хартия, изрязал кръг и
го залепил на стената. В един
миг, този кръг започнал да
излъчва светлина като луната и
цялата стая се озарила. В този
момент, единият гост
казал:”Толкова красива нощ,
толкова хубава вечеря, трябва
всички да се забавляваме.”
Даоистът взел кана с вино и я
дал на учениците си да се напият
до насита. Уан Ци стоял на една
страна и си мислел: ние сме
толкова много хора, а тази кана
е толкова малка, как ще ни е
достатъчна? Учениците с
полунедоверие почнали да
разливат виното по паничките. Но
колкото и да било невероятно,
както и да сипвали вино,
каничката си оставала пълна.
Уан Ци много се
учудил. След малко, другият гост
казал на даоиста:”Въпреки че
имаме ясна луна да ни свети, не
е интересно само да пием вино,
колко ще е хубаво, ако имаме
някой да ни танцува.” Даоистът
се усмихнал, взел една пръчица,
запалил я над бял лист хартия и
изведнъж сред лунната светлина
се появила висока само 1 чъ
момиче. Като стъпила на земята,
тя пораснала, колко обикновените
хора, със стройна снага и бяла
кожа, дрехите и се развявали,
запяла и затанцувала. Като
свършила, тя се издигнала и
скочила на масата и докато
всички я гледали в почуда със
зяпнала уста, тя пак се
превърнала в пръчица. Уан Ци
също бил поразен от всичко това.
Тогава, един от гостите
рекъл:”Много ми е хубаво тук, но
трябва да си ходя.” Те прибрали
виното и свалили луната, която
постепенно угаснала. Учениците
запалили свещи и се оказало, че
учителят им седи сам, гостите
били изчезнали, а на масата
имало остатъци от храна и вино.
След още един месец,
учителят не бил преподал нищо,
Уан Ци наистина вече не издържал
и отишъл при учителя си. Той му
казал:”Аз дойдох да се сбогувам
преди да си тръгна. Досега не
съм научил никакво вълшебство,
ако ти ме научиш на нещо малко,
пак ще ми е утеха.” Учителят се
усмихнал и не казал нищо и Уан
Ци се притеснил и пак
казал:”Всеки ден ставам рано и
се прибирам късно, сека дървета
и режа трева, аз никога така не
съм се трудил в къщи.” Учителят
тогава отговорил:”Аз още от
началото казах, че ти не си
способен на тежък труд и ето че
сега ти сам се увери. Утре
сутринта можеш да си ходиш в
къщи.” Уан Ци пак се
примолил:”научи ме на нещо
малко, за да не излезе, че
напразно съм дошъл до тук.””А
какво искаш да научиш?””Аз често
виждам, как Вие когато вървите,
преминавате свободно през стени
и огради. Научете ме на това.”
Учителят се усмихнал и казал на
Уан Ци да го последва. Те
стигнали до една стена. Даоистът
казал на Уан Ци заклинанието за
преминаване през стени.
Когато
го изрекъл, учителят посочил с
ръка и извикал:”Влез в стената!”
Уан Ци се разтреперил и не
посмял да тръгне напред.
Учителят му пак извикал:”Опитай,
влез!” Уан Ци направил няколко
крачки и пак се спрял. Даоистът
се ядосал:”наведи си главата и
се втурни напред!”. Уан Ци
стиснал зъби и се засилил към
стената и без да разбере как, се
озовал от другата и страна. Той
много се зарадвал и се втурнал
да благодари на учителя си.
Даоистът му дал последно
напътствие:”Когато се върнеш у
дома си, бъди трудолюбив и
честен. Иначе, това вълшебство
няма да се получава.”
Уан Ци се върнал в къщи и се
похвалил на жена си:”Аз срещнах
един безсмъртен и се научих на
магия, даже мога да преминавам
през стени.” Жена му не му
повярвала и казала, че къде се е
чуло и видяло такова нещо. Уан
Ци изрекъл заклинанието и се
спуснал към стената. Само се
чуло един звук, това било
главата му, която се дръннала в
стената, а той самият се
строполил на земята. Жена му
бързо го подхванала и видяла
голяма цицина на главата му.
Главата му се удължила и
заприличала на спукана топка.
Жена му се засмяла от сърце и
казала:”Даже и да има вълшебства
по света, те не могат да се
научат, както ти мислиш, за 2-3
месеца.” Уан Ци си спомнил онази
вечер, когато той минал през
стената със сигурност и се
усъмнил, че даоистът го е
разиграл. Той проклел
безсмъртния от Лаошан. А самият
той си останал за цял живот,
ненаучил нито едно заклинание.
|