В китайската митология и приказки има много мъдри, смели и правещи всичко за благото на хората герои, един от тях е Суейжън (‘добиващия огън’).

      В далечната древност, когато хората още били диви, те не знаели, как да използват огъня и даже въобще не знаели, що е огън. Когато падала нощта, навсякъде ставало тъмно, дивите зверове надигали вой и хората са скупчвали един в друг и им било хем студено, хем страшно. Понеже нямали огън, хората ядели само сурова храна, често се разболявали и животът им бил много кратък.

      На небето имало велик бог, който се казвал Фу Си. Той се трогнал от тежкия живот на хората и решил да ги научи да използват огън. С магическата си сила, той предизвикал силна буря. Една светкавица паднала върху дърво и го запалила и скоро се превърнала в голям огън. Хората се уплашили от светкавиците и огъня и се разбягали навсякъде. Не след дълго, дъждът спрял и паднала нощта, като така станало още по-студено. Разбягалите се хора пак се събрали заедно и в почуда загледали горящото дърво. В това време, един младеж открил, че обикновено бродещите наоколо зверове се били изпокрили и рекъл :” Да не би зверовете да са се уплашили от това светещо нещо?”. Тогава, той смело се доближил до огъня и усетил, че му става приятно топло. Той възбудено извикал към другите :” Елате по-бързо, този огън въобще не е страшен, той може да ни дари със светеща топлина!” В това време, хората открили изпечени в огъня животни, от които се разнасял вкусен аромат. Хората се скупчили около огъня и започнали да ядат месото, като това им се сторило най-вкусното нещо, което някога били яли. Така, те открили, колко ценен е огъня и решили да го запазят, като донесли клони и дървета за да го подклаждат. Всеки ден се редували да пазят огъня за да не изгасне. Но един ден, пазачът заспал и като свършили дърветата, огънят угаснал. Хората пак се върнали към тежкия тъмен и студен живот.

      Великият бог Фу Си гледал от небето и накрая се явил в съня на онзи младеж, който пръв разбрал позлата от огъня и му казал:” Далече на Запад има царство Суеймин, там има огън, ти можеш да идеш да вземеш и донесеш.” Младежът се събудил, спомнил си за думите от съня си и решил да иде да вземе огън от царство Суеймин.

      Той прекосил високи планини, дълбоки реки и гъсти гори и след много трудности най-накрая стигнал до царство Суеймин. Но там нямало слънце, нямало ден и нощ, навсякъде царяла пълна тъмнина и въобще нямало никакъв огън. Младежът се натъжил и седнал да си почине под едно дърво, наречено “Суей”. Изведнъж, пред очите му всичко се озарило със светлина и така няколко пъти. Младежът се изправил и тръгнал да търси източника на тази светлина. Тогава той видял, че на дървото имал няколко птици, които с късите си и твърди човки търсели буболечки в дървото. Като клъввали по дървото, от него изскачали искри. Като видял това, младежът получил озарение. Той веднага откършил клон от дървото и с малка пръчка започнал да пробива дупка в клона докато се появили искри. Но не се запалил огън. Той не се обезнадеждил и събрал всякакви клони и почнал търпеливо да ги изпробва. Най-накрая, от клона се появил дим и скоро се запалил огън. От радост, младежът заплакал.

      Младежът се върнал в родния си край и донесъл на хората незагасящ способ за добиване на огън чрез триене и от тогава хората вече не живеят в студ и страх. Хората възпели смелостта и мъдростта на този младеж и го поставели за вожд на племето. Те го нарекли “Суейжън”, което означава “Добиващият на огън”.