„В края на 60-те години на миналия век бях изпратен от Пекин на работа в едно малко селце близо до град Йенан в провинция Шаанси, което се нарича Ляндзяхъ. Там прекарах седем години от младостта си".

Настоящата радиопоредица разказва за живота на генералния секретар на ЦК на ККП и председател на КНР Си Дзинпин, проследява неговия професионален път и оформянето му като лидер на фона на големите промени в едно обикновено китайско село.

Днес ви предлагаме третата част от радиопоредицата „Ляндзяхъ".

----

Когато пристигат в Ляндзяхъ Си Дзинпин и другарите му се хранят в различни семейства от селото. Това са обикновени ястия, за които те плащат на селяните. Ядат питки от царевично или соево брашно, които местните жители не могат да си позволят по принцип, затова децата им гледат групата градски младежи с лека завист.

Селският живот е много по-различен от този на образованите младежи в Пекин. Но дори и на село те живеят по-добре от селяните. В Ляндзяхъ всеки жител получава само по 10 кг зърно на месец, което е на половината на това на образованите младежи, изпратени да работят на село. Селяните са принудени да се хранят с трици, зеленолистни зеленчуци и листата на елдата.

По-късно младежите започват да си готвят сами. Едва тогава разбират колко трудна задача е това. Първото, препятствие, с което се сблъскват, е липсата на дърва за горене. В планината няма дървета, не растат дори храсти. От къде да намерят дърва за горене?

Обикновено местните жители ги събират, ако намерят такива, или сушат кравешки изпражнения. При наводнение рискуват живота си, за да съберат плуващите в реката клони. Хората се катерят и по скалите, за да секат вид храст, който е издръжлив на горене. Много от тях обаче загубват живота си или остават с трайни увреждания.

Дошлите да работят в селото образовани младежи не могат да се катерят по скалите, затова се налага да се задоволят със събраните в планината изсъхнали треви. Струва им се, че се събрали много, но само след няколко минути те вече са изгорели в огъня. Със събраните сухи треви не могат да сготвят дори едно ястие. По-късно им разрешават за горене да използват царевичните стъбла и така се справят с тази трудност.

Често обаче младежите остават гладни. Понякога жителите на селото им дават част от смляната на брашно пшеница. Гун Джънфу си спомня, че веднъж Си Дзинпин бил взел със себе си питки от бяло брашно на полето. На обяд обаче видял, че селяните ядат хляб от трици. Станало му неудобно, и макар че останал гладен, той дал своите питки на жените.

За седемте години прекарани в Ляндзяхъ Си Дзинпин ял ориз само веднъж. Тогава в северната част на провинция Шаанси той бил като златото, дори на празници не присъствал на трапезата. Оризът бил като подарък за Си Дзинпин от Ли Интан.

Ли Интан работел в Тунчуан и бил добър приятел на Си Дзинпин. Веднъж той донесъл ориз вкъщи и помолил майка си да го сготви на пара, за да го подари на Си Дзинпин и той да може да опита от това съкровище. Майката на Ли Интан измила внимателно ориза, сварила го на пара и помолила Интан да го занесе на Си Дзинпин докато е още топъл.

Така Си Дзинпин почувствал топлината на Ляндзяхъ. Той си спомня: „Когато бях гладен, селяните ми готвеха. Когато дрехите ми бяха мръсни, те ги перяха. Когато панталоните ми се скъсаха, те ги зашиваха…"

Хората в селото са честни и уважават всеки, който е искрен и се бори с трудностите.

В Ляндзяхъ сред най-честите дейности, в които трябвало да участва Си Дзинпин, била борбата с почвената ерозия.

Тогава в селото нямало машини и се разчитало изцяло на човешката ръка. Техниката, която използвали тогава селяните, изисквала първо да се положи слой почва, след това тя да се уплътни с тежки камъни. Това било тежък физически труд.

Тогава нямало никакви предпазни мерки, нямало ръкавици и Си Дзинпин трябвало с голи ръце да трамбова с дървените трупи. След един ден работа ръцете му били целите в мазоли. На следващата сутрин той продължил, а мехурите се спукали и потекла кръв. Въпреки трудностите и умората „Дзинпин работеше упорито и не се отказваше", разказват хората от селото.

Дейностите по овладяването на почвената ерозия обикновено се извършвали през зимата, когато спирали земеделските работи. Един от членовете на местната комуна Лян Йоучан си спомня, че през втория и трети лунен месец ледът и снегът започвали да се топят, а Си Дзинпин навивал панталони и с голи крака стоял в ледената вода…

Хората одобрително казвали за Си Дзинпин: „Добър ученик!"

Си Дзинпин наред със земеделските дейности четял и много книги, от които черпил духовна храна.

В спомените на хората от Ляндзяхъ Си Дзинпин не оставял дебелите книги нито докато се храни, нито докато пасе овце в планината.

Тогава нямало ток и след като се стъмни, жителите на Ляндзяхъ си лягали. Единствено в стаята на Си Дзинпин продължавал да се прокрадва лъч светлина, защото той четял. Тогава никой не предполага, колко много светлина дава на Си Дзинпин този мъждукащ лъч.

Си Дзинпин обичал да чете руски автори. Той си спомня: „Моето поколение бе повлияно от руските класици. В пещерния дом на Ляндяхъ четяхме „Какво да правим?" на Чернишевски. Главният герой в романа Рахметов, за да тренира волята си, спи върху дъска с пирони. Тогава си мислихме, че и ние трябва да последваме примера му, за да станем по-силни. Затова и аз махах памучния матрак и лягах върху дъските. Под влиянието на тази книга, излизах навън, когато валеше дъжд или сняг, поливах се със студена вода край кладенеца."

Докато работи в селото Си Дзинпин търси книги навсякъде. Чете и литературния вестник, който се издава в околия Йенчуан. От там научава и по-късно се запознава с Лу Яо, който става известен писател. Двамата веднъж разговарят цяла нощ. Лу Яо е изненадан, че знанията на Си Дзинпин са много по-обширни, а амбициите му много по-високи от неговите, въпреки че е с 4 години по-млад от него.

След три години прекарани в Ляндзяхъ Си Дзинпин вече говори съвсем свободно диалекта на Йенчуан.

Си Дизнпин е готов да научи всичко – да обработва земята, да съди, да събира реколтата. Когато не знае нещо, той пита земеделците. Постепенно свиква на всякаква селска работа и става един добър земеделец.

Но това не е всичко. Си Дзинпин се научава и да преде вълна, сам да шие дрехите и завивките си. Въпреки че не са най-хубавите, все пак са достатъчни, за да живее добре.

В Ляндзяхъ Си Дзинпин се научава от местните жители на земеделие, а той ги посвещава в „съвременните идеи".

Тогава в Ляндзяхъ имало един член на комуната, който бил мързелив, не обичал труда и често крадял по нещо от съселяните си. Веднъж бил заловен, когато си взимал от лука. Обикновено практиката била да се свика събрание на комуната и всеки член поотделно да го наругае. Си Дзинпин обаче не постъпил така, а му разяснил, че трябва да поправи грешката си.

Жителите на Ляндязхъ наистина уважават начина, по който Си Дзинпин решава проблемите. Те разказват: „Младежът от Пекин наистина е способен! Този безделник постепенно се промени, започна активно да участва в селските дейности и стана добър член на комуната." След разговора с Лян Юмин Си Дзинпин казва: „Той е направил само една малка грешка, която може да се поправи. Той е наш събрат и ние трябва да го образоваме."

Уважаващ, помагащ и обединяващ хората, това са впечатленията на Лян Юмин от мълчаливия обикновено, но умен и способен Си Дзинпин. След това винаги, когато се сблъсква с проблеми, той се съветва с образования младеж от Пекин.

Постепенно стаята на Си Дзинпин се превръща в център на село Ляндзяхъ. Хората обичат да ходят при него, да разговарят и да слушат неговите истории и новини отвън. Той наистина става част от Ляндзяхъ.