„Какво е усещането, някой да ти липсва силно?" „Морето не е толкова дълбоко, колкото липсата на любимия човек". Това са цитати от илюстрованата книга на китаеца Жао Пинжу „Нашата история – Пинжу и Мейтан", която бе представена на френски език на 19 януари тази година от издателство „Le Seuil". Недълго след това творбата привлече голямо внимание във Франция.

Ако напишете „Rao Pingru" или „Notre　histoire　Pingyu　et　Meitang" в търсачката, ще откриете колко впечатлени и докоснати от творбата на 96-годишния писател Жао Пинжу са френските читатели. Той е един обикновен старец и писател любител, посещавал е едва няколко лекции по изобразително изкуство в университет за възрастни хора. Как тогава е успял да докосне света с думите и рисунките си?

Книгата добива популярност с излизането на френското й издание, като само за два месеца тя се нарежда на първото място в класацията за бестселъри, свързани с Китай на сайта на Амазон. Днес тиражът й от 26 хиляди броя е разпродаден и издателството подготвя втори.

Френският вестник „Вюпойнт" коментира: „Когато един обикновен китаец, роден през 20-и век опише с четка в ръка голямата любов в живота си продължила 80 години, пред нас се разкрива непознатата страна на китайската съвременна история. Обичта на г-н Жао Пинжу към съпругата му не стихва дори и 10 години след смъртта й."

Тимъти Оконъл, главният редактор на американското издателство „Бертелсман" е първият човек, който открива книгата „Пинжу и Мейтан" и я представя на света. Той казва: „Семейството му е преживявало войната, глада, затвора, раздялата и болести. Подобно на други двойки, те също са преминали през трудности в отношенията, заедно са отгледали децата и навлезли в старините. Това е една най-обикновена, но в същото време силно затрогваща любовна история, универсална за целия свят."

На 15 февруари белгийското радио представя неговата книга със заглавието: „Един 95-годишен „младеж" написа необикновена книга."

Стана ясно, че тя ще бъде издадена в САЩ, Великобритания, Италия, Германия, Южна Корея и Холандия. В САЩ ще бъде отпечатана от издателство Пантеон, а във Великобритания Винтидж Букс.

Всъщност книгата е написана и изрисувана от самия Жао, без допълнителна помощ.

През 2008 г. съпругата на Жао Жупин умира, като не успява да дочака юбилея им, т. нар. диамантена сватба. През първата два месеца, 86-годишият Жао не може да преживее загубата и отказва дори да говори. Старецът намира отдушник в писането. Той решава да запише на хартия всички истории, свързани с жена му, като започва от първото им познанство. Когато не може да изкаже нещо с думи, той го рисува. Това е произходът на книгата.

„Никога не съм мислил да я издам, исках само да запиша нашата история и да я оставя за спомен на внуците. А рисунките са най-добрият начин да се приближиш до децата."

Историята с рисунките трогва децата му. През 2012 г. внукът на Жао публикува творенията му в социалната мрежа Уейбо, което предизвика вниманието на много издателства. През май 2013 г. книгата е публикувана от издателството на Педагогическия университет в Гуанси и успяват да продадат над 200 хиляди копия.

„Книгата е приветствана от читатели на различни възрасти, тя връща спомените на възрастните и дава пример на младото поколение за силата на любовта." Това са думи на редактора на книгата Ин Муюн. По време на Международния книжен панаир във Франкфурт през октомври 2015 г. тя книгата привлича интереса на много чуждестранни издателства.

През януари тази година, придружен от близките си, Жао Пинжу заминава за Франция за промоцията на френския вариант на книгата. Със себе си той е взел сватбения пръстен и кичур от косата на жена му. „Това е нашата история. Носейки тези предмети, сякаш тя винаги е до мен."

Жао Пинжу се ражда през 1922 г. в заможно семейство. Учи във военната гимназия, участва във войната срещу японската агресия и преминава през „превъзпитание чрез труд" в провинция Анхуей. През 1948 г. 26-годишният Жао е сгоден за 23-годишната Мейтан. Бракът им е уреден от родителите, но двамата се влюбват от пръв поглед. Жао, който е изпитал войната, за първи път се замисля: „Преди срещата с нея никога не съм се страхувал от смъртта, напускането на родния си край или дългите години раздяла. А точно в този момент, в който я срещнах се изплаших." Тръпката от първата среща продължила 60 години и дори след смъртта на жена му.

След 60 години хотелът, в който се състояла сватбата на двамата, днес е превърнат в музей, а сватбените им снимки отдавна били загубени. В книгата си Жао казва така: „Мейтан и аз сме видели много семейства да се разделят, близки да се превръщат във врагове и разбити семейства, или са загинали близките, но на нас двамата никога не ни е хрумвало да се предаваме."

През 1958 г. когато Жао е изпратен на „превъзпитание чрез труд", хора се опитали да убедят Мейтан да се раздели с него, обаче тя не им обръщала внимание. Изборът й довежда до ситуация, при която в продължение на 22 години, тя е принудена сама да се грижи за четирите им деца в трудни финансови условия. Жао можел да се връща вкъщи само веднъж в годината, а през останалото време поддържал връзка с нея чрез писма. „В началото се влюбих в нея заради красотата, но после я заобичах още по-силно заради характера и добрите й качества. Всички китайци желаят и търсят вечната любов."

През 1979 г. двамата най-накрая се събират, но не след дълго, Жао на два пъти се разболява тежко. Успява да оздравее под внимателните грижи на Мейтан. След това пък тя се разболява и в продължение на четири години, Жао й помага вкъщи при извършването на бъбречната диализа.

„Лекарят ми каза, че това може да продължи до десет години, но аз се надявах, че ако правя това внимателно, Мейтан ще живее още по-дълго. Надеждата не ме напускаше."

Една неразрушима любов

В коментар за книгата интернет потребител пише: „Да изживееш пълноценно младостта, преживееш трудностите на средната възраст и достигнеш заедно старините с любимия човек. Книгата разказва една обикновена и истинска история без пресилени думи, романтика, но може би в това се крие тайната. Завиждам им за тяхната нестихваща любов."

Но книгата не разказва само за любовта. Уебсайтът Bibliobs счита, че „Пинжу и Мейтан" показва прекрасния живот в Китай. Един журналист казва така: „Пинжу успява да надвие трудностите и стигне до момент, в който да разкаже историята си. Книгата е свързана повече с обикновения живот и ни показва кои са важните неща в живота."

Всеки, който се е срещал с Жао, остава с впечатлението, че той е типичен китаец и много жизнен човек. Дълги години двойката е живяла заедно с третия им син Лъ Дзън в Шанхай. Той казва, че характерите на родителите му били различни. Често е чувал майка си да се оплаква от баща му, че не върши нещо както трябва, но баща му никога не е спорил с нея." Той счита, че в това се криела романтиката между двамата.

„Баща ми обичаше да казва, че семейството не е място за спорене. Ще загубиш любовта и чувствата, ако разумът победи."

Десет години, семейство Жао се грижело за едно котка на име Ами. Котката често искала да излиза навън. Един ден, Жао залепил портрет на котката върху вратата и написал „Не излизай." Наистина, какъв романтик трябва да си, за да използваш подобен метод за домашен любимец!

След издаването на книгата „Пинжу и Мейтан", рисуването се превърнало в навик за Жао в свободното време. В къщата му има много сбирки с рисунки на различна тематика.

Издателството на Педагогическия университет в Гуанси планира да издаде втората му книга, която разказва и за други страни от живота на Жао . Редакторът Ин Муюн не се притеснява за продажбите на книгата, тя казва, че нещата, които са откровени, ще развълнуват хората."

Жао Пинжу е откровен като рисунките му. „Аз съм обикновен човек и известността ме кара да се чувствам неловко. Не исках да пиша книга, само да оставя нещо за спомен на децата."

В книгата Жао рисува детайли от ежедневието и споделя с читателите емоциите си.

Синът Лъ Дзън казва, че баща му вече не е добре със здравето. Преди няколко години претърпял сърдечна операция. Сега взема лекарства три пъти на ден и вдишва кислород с апарат един до два часа сутрин.

Жао казва, че навършването на сто години представлява важен момент в живота, а на него му остават само четири, за да ги отбележи. „Тъгата и радостта са субективни. Ако нещо ти носи радост, направи го. Като свиренето на пиано например, не е за да станеш пианист. Или пък писането на калиграфия, за да станеш майстор. Важното е да те прави щастлив."

Сега Жао рисува по два часа всеки ден. „Рядко плача, когато рисувам, само когато рисувам майка си. Когато почина, бях във военната гимназия и не успях да я видя. Това е едно от големите съжаления в живота ми." В книгата „За Пинжу" има специална раздел, посветен на майка му.

Жао често казва в интервюта, че няма голямо въображение, само спомени и рисуване по памет.

Той още казва: „Много детайли от ежедневието са се запечатали в съзнанието ми без специална причина, но са успели да се превърнат в скъпоценни спомени." „Никой не може да избяга от смъртта, остава ми единствено да продължавам да записвам всичко."