201805010sh |
Ако си мислите, че тя спортува от суета, грешите. Единият крак на момичето беше с протеза. Тя непрекъснато пробваше различни уреди в салона, дори се опитваше безуспешно да направи някои движения. Въпреки това, по лицето ѝ няма да видите отчаяние, а обратното, радост и увереност..." Тази история бе споделена от доцент от Факултета по комуникации към Западно-южния университет за политически науки и право Ян Тин в социалната платформа Уичат.
Момичето се казва Сие Жънцъ и е студентка трети курс във Факултета по гражданско и търговско право към Университета за политически науки и право. Тя е от националност Мяо, провинция Гуейджоу. Сие губи десния си крак при катастрофа. „За мен физическият недъг вече не е нещо лошо, а просто нещо което ме отличава от другите. Той ме кара да си задавам въпроси, да размишлявам и да се развивам."
За нея носенето на патерица е като да носиш очила. Тя обича да чете, пише, фитнеса, туризма и да завързва нови приятелства. С нищо не се различава от останалите младежи на нейната възраст. Обича да живее пълноценно, за нея това е истинската свобода.
Сие обича да се усмихва, това е първото нещо, което останалите забелязват в нея. Според приятелите, тя е едно слънчево момиче, което обаче обича да нарича с насмешка себе си „луда жена".
От дълго време Сие Жънцъ има навика всеки ден да пише по 5 неща, за които е благодарна. „Благодаря на леля за вкусната супа", „Благодаря на преподавателя Оу за интересната лекция", „Благодаря за прекрасното време, в което почетох книга, легнала на тревата", „Благодаря на братята и сестрите за отделеното време за разговори с мен"... Повечето от тези благодарности вероятно биха били незначителни за другите хора.
„Този начин е нетрадиционен, но ефективен, и ме прави много щастлива." Сие Жънцъ смята, че в сравнение с доброжелателството, чувствителността и благодарността са истинското щастие.
„Винаги ли получаваш добрина?" „Разбира се, не!"
Когато била четири години, тя загубила десния си крак при катастрофа, а майка й десния крак. Дълго време тя считала, че играе главната роля в трагедия. Когато виждала някой да тича край нея, се натъжавала. Един път, си играела с децата в двора и изведнъж протезата паднала. Всички деца се разбягали от страх, някои дори се разплакали. „И до сега ясно си спомням чувството."
В катастрофата майката губи левия си крак, обаче оптимизмът й кара Сие Жънцъ да се осмели да се изправи пред реалността и собствения си дефект.
„След като децата се уплашиха, аз също се прибрах плачейки вкъщи", казва Сие. Майка й я утешавала с думите: „Следващия път да го завържеш по-стегнато. Бъди себе си, не обвинявай другите, приема нещата, които не може да промениш."
В началото на 2017 г. Сие Жънцъ била на практика в едно училище, където почувствала „истинско нещастие". „Каквото съм преживявала не е било по-тежко от това на другите. Било е главно заради моята чувствителност и слабостта ми."
Днес обаче Сие се изправя лице в лице пред загубата и е способна да приеме погледа на околния свят с гордо вдигната глава и помощта на другите.
След като се събужда от операцията, когато е на 4 години, Сие Жънцъ си мислела само за едно нещо: да се върне вкъщи и да си облече цветна рокля. А сега за нея обличането на рокля е нещо нормално. Тази година след лятната ваканция тя хвърлила външната обвивка на протезата и отрязала крачола на панталона. „Защо не смея да погледна истината в очите?"
Майка на Сие одобрява нагласата на дъщеря си. „Тя е по-смела от представите ми, аз и досега не смея да вървя по улицата с открити панталони." Тя знае, че като майка тя не само трябва да защитава дъщеря си, както и да я насочва в живота. „Първата ми задача беше да не плача преди нея."
„Аз и дъщеря ми ходим заедно да пазаруваме за патерици. Усещам странните погледи от другите хора. Но искам да им кажа, че не се нуждаем от тяхната помощ и милост." В началото тя не харесвала погледите на другите хора, но после осъзнала, че това е нормална реакция, както и дъщеря й.
Сие Жънцъ пораснала и не разочаровала надеждите на майка си. „Майка ми отвори сама фризьорски салон и с него изкарваме прехраната си. Тя ми каза така: протезата и патерицата приличат на очила, те са като помощни инструменти. Всъщност никой не беше насочен срещу мен, обвинявам се за това, че бях чувствителна и слаба." Оптимизмът, добросърдечността и неоплакването, нагласата и действията на майката повлияват неусетно на Сие Жънцъ.
В спомените на учителя й от средното училище, Сие Жънцъ била много усърдна в подготовката за изпитите за университета. Всеки ден тя упражнявала английския си език и наизустявала думи в училище, а вечерта продължавала вкъщи. Една година преди изпитите, Сие Жънцъ си определила цел: да пътува до Лхаса след като ги вземе.
Пътуването до Лхаса било мечтата на Сие Жънцъ. Тя се надява да тества характера си, да се изправи пред трудностите, за да разбере истинското си „аз".
След изпитите, майка й дала 3000 юана, защото считала, че преживяванията и трупането на опит са най-важни за младите хора.
С протезата и патерицата, Сие Жънцъ отпътувала от Гуейджоу, минала с автобус през Кунмин, Дали, Лидзян, Шангрила, през храма Фейлай и долината Брахмапутра и пристигнала в двореца Потала след 30 дни.
Най-неповторимото преживяване било пренощуването край езерото Ърхай. Онзи ден изведнъж завалял силен дъжд, тя и придружителите й се събудили и бързо избягали да търсят подслон. На много места отказали да ги приемат, обаче тогава попаднали на един малък храм.
Собственикът на храма бил старец с лицеви дефекти. Той им приготвил храна и място да нощуват. „В този момент непрекъснато се сещах за романа „Парижката Света богородица" и Квазимодо. Външният образ не е важен, добросърдечността и искреността са смисълът на живота и причината да бъдеш уважаван." След пътешествието в Тибет, тя пътува сама и в Синдзян-уйгурския район, Циндао и други места на провинция Шандун.
Според Сие, свободата има две страни: способността за самостоятелно мислене и характер. Затова тя мечтае да пътува, за да преживява повече.
Сие предпочита да сподели с приятелите усещанията и емоциите по време на пътуването. Тя обича да разговаря с различни хора. „В този процес съм научила как да приема разнообразието."
От 16та си годишнина, всяка година насам Сие пише писмо до себе си, за да запечата мислите и емоциите си.
В писмото за 20-тия рожден ден, тя е написала: „Ние сме хора, затова усещаме веселие и тъга. Никое от тях не може да липсва, иначе няма да бъдем цялостни. Разликата между мен и останалите хора е тази, че имам по-силна способност да преодолея тъгата. Когато ми се случи нещо неприятно, не се оплаквам или се сърдя, а се замислям."
Сие Жънцъ никога не бяга от думата „увреждане", обаче тя не приема да бъде считана за човек от по-нисша класа.
Тя не обича „лепенето на етикети" и „материализирането". „Ако хората с увреждания се използват за поощряване на другите хора без дефекти, това е несправедливо спрямо нас." Тя счита, че хората с увреждания не се нуждаят от съчувствие и милост, а само от равенство.
Сие в момента следва право и започва да следи групите на хората с увреждания от професионалната страна. Тя участва в изследвания за правата и законите, свързани с тях и защитата на правата им.
След като се дипломира като бакалавър, тя възнамерява да продължи за магистър. Сие мечтае да се забавлява, учи, спортува и живее един пълноценен живот.
