На 2 май 2017 г. Дин Мънхун от провинция Анхуей навърши 15 години. Едва преди две години, тя започва сама да се учи да рисува с моливи и година по-късно с химикал. Ако погледнете рисунките ѝ никога няма да повярвате, че не се е обучавала професионално.

„Грижа за старците" е първата ѝ рисунка с химикалка, както и последната ѝ на 13 годишна възраст. С тази рисунка тя иска да призове вниманието на хората към старците, особено на изоставените по родните краища. „Очакване" е рисунка, за черпи вдъхновение от една около 80 годишна баба живееща пред къщата ѝ. Бабата се придвижва с бастун и често крещи на сина си да се прибира вкъщи. В повечето време е облечена в стари и износени дрехи с кръпки, а лицето и е набраздено от бръчки и покрито със старчески петна. С притворено око, бабата крещи на висок и дрезгав глас, който може да се чуе из цялото село от обед до вечер.

Дин Мънхун има добро и деликатно сърце. Повечето ѝ рисунки са свързани с „човека", предимно старци, скитници, останалите по родните краища деца. Причината да рисува именно тях е свързана с личните преживявания.

Рисунката „Скитник" е посветена на многото бездомни и нещастни хора, които Дин вижда по телевизията. С нея тя иска да каже на себе си и на останалите хора, че трябва да ценят хубавите неща в живота.

Дин Мънхун също е била изоставено дете. След раждането ѝ заради лошото финансово състояние на семейството, родителите решават да търсят работа по други места, а тя и голямата ѝ сестра са оставени на грижите на лелята.

„Превърнах се в изоставено дете на 6-годишна възраст. В селата възрастните работят и не обръщат голямо внимание на децата. Селските деца обичат да играят навън и често са мръсни. Дори когато вали не искат да се прибират вкъщи. Детето, което нарисувах, прилича малко на мен. Аз съм момиче, но когато бях малка носих къса коса и често играех като момче. Никога не можех да се отърся обаче от чувството на самота и липсата на родителски грижи. Затова прекарах дълго време в изобразяване очите на детето.

Отделно от бедността, най-дълбокият спомен на Дин е липсата на родителите. Когато прекарва време с родителите и в дните преди да се завърне в селото, тя често плачела вечер. Лелята и чичото я харесват и децата обичат компанията ѝ, обаче това не може да премахне тъгата и празнотата. След училище, другите ученици отиват при родителите, баба или дядо си, а тя се връща сама и често я спохождат тъжни мисли.

Очите на детето в „Очакване" отразяват надеждата на Дин Мънхун да живее с родителите, както и на много деца като нея, оставени сами по родните краища. Тя е много благодарна на леля си и чичо си, които ѝ помагат да се отърси от вредните навици.

Рисунката „Пушещият старец" тя посвещава на чичо си. Хванал цигара в уста, в очите му може да се прочетат неспокойство и умора, винаги загрижен за нещата от живота. В творбата „Ръце" тя е нарисувала ръцете на чичо, загрубели от тежката селска работа

Поради обстоятелствата на живота, Дин Мънхун се учи сама да рисува. Въпреки трудните условия, тя никога не се отказва и рисува с любов. След всяка завършена картина, тя винаги намира недостатъците ѝ и ги записва отзад. После започва да твори нова.

В началото Дин Мънхун не знае, че може да се рисува с химикалка. Тъй като химикалките у дома и са много, един ден тя хваща една и започва. После търси начини за рисуване по интернет, копира, учи и практикува.

Дин Мънхун обича да рисува вечер, когато е тихо и спокойно. Тя лесно се потапя в рисуването, сякаш се пренася в друг свят. Не мисли за нищо друго в процеса, освен да си спомня живота на село и къщата, в която е израснала. В сезона за прибиране на реколтата, как децата често са събирали фурми от дърветата. По това време Дин Мънхун считала, че е по-щастлива от повечето хора.

Говорейки за бъдещите си планове, Дин Мънхун казва, че иска да изкарва прехраната със собствените си ръце и да учи рисуване. Желанието ѝ е да има професионален учител, който да ѝ помага. Нейният идол е художникът Лън Дзюн, но той да ѝ преподава е просто една голяма мечта. Един дян тя иска да стане художник.

Няколко месеца подред тя прекарва в рисуване на „Коренът на Буда" с няколко различни химикалки. Понякога и идва да се откаже, но не го прави.

Творбата „Разкаяние" включва повече иновации, които са идея на Дин Мънхун. Тази рисунка започва през август и завършва през ноември. Тя е една от любимите ѝ, защото влага много чувства в нея.

Сега тя се е заела с поредица от рисунки за изоставените деца, защото е бела едно от тях и тази тема е близка до сърцето ѝ. В сравнение с живота в градовете, качеството на образованието в селата е по-ниско, липсват часове по изобразително изкуство и музика. Тя се надява все повече хора да научат за това чрез нейните рисунки.