Яо Йенцъ никога не е очаквала, че някой ден баба й ще остарее и достигне такова състояние, че дори да не разпознава собствената си внучка. По време на Пролетния празник през 2011 г. когато Яо се завръща от САЩ в Тайван, усеща безразличното отношение на баба й към нея, която я посреща с думите „Здравейте", „Ще пиете ли чай", „Спи ми се, довиждане"......А най-тежкото за нея е това, че баба й не се храни толкова добре като преди, но от гордост отказва помощта на другите. Ръцете й треперят и когато се храни често изпуска лъжицата. Когато невнимателно преобръща чаша, в очите на баба й се чете страх като на дете, което е направило бела. Това постепенно намалява желанието на баба й към храната и при всяко хранене тя яде много малко и с трудност. Ян Йенцъ разбрала какво значи старост и болест.
Яо Йенцъ е отгледана от баба, тя била целия й свят през детските години. По това време, родителите й са били заети с работата. Яо живеела при баба си, която винаги готвела вкусни ястия, разказвала й приказки и заедно карали велосипеди в околността. Детството й било пълно с усмивки и веселие.
През лятото на 2010 г. след дипломирането си в Тайванския университет Дуну, Яо Йенцъ се записва да следва магистратура в Университета по дизайн в Сан Франсиско. По време на следването си, тя се обаждала редовно по телефона на баба си и й разказвала всичко за живота в Америка и как се научила да готви там. Яо обичала да казва как като се върне у дома, двете с баба й ще излязат на разходка с велосипед.
Обаче един ден през м. май 2011 г. Яо научила по телефона от по-голямата си сестра, че баба й е критично болна. Когато Яо се връща в Тайван, баба й вече била починала. Смъртта й била голям удар за внучката. Дълго време тя страдала за баба си.
Когато се завърнала в САЩ, на Яо и предстояло дипломиране в специалността дизайн. Това е добър шанс за състудентите й да демонстрират големите си идеи. За разлика от тях, Яо избрала един по-необичаен дизайн – да проектира практични прибори за хранене за пациенти с болестта на Алцхаймер, като баба й.
Яо Йенцъ станала доброволец в старчески дом, близо до университета. Там тя се запознала с много „баби".
Отговаряла за раздаването на лекарствата на бабите с амнезия преди да си легнат. Често между нея и една от тези баби се случвал следния диалог: „Скъпа, тази вечер как ще се прибереш вкъщи след работа?" Яо: „С влак." Бабата: „Бъди внимателна и не разговаряй с непознати момчета." Яо: „Добре." Бабата добавяла: „Ако искаш да разгаряш, най-добре го прави с хубаво момчета." После Яо й помагала да си изпие хапчетата и да я сложи да си легне. След две минути, бабата отново попитала: „Скъпа, тази вечер след работа как ще се прибереш?"...
В същия старчески дом, един дядо болен Паркинсон и Алцхаймер, който навремето бил геофизик, не искал да спи вечер и разхвърлял стаята. Веднъж, когато Яо минала да го види в стаята му, попитала: „Джон, гладен ли си? Искаш ли сандвич?" Дядото след известно време й казал: „Добре, ще хапна малко." След което почнал да вади от джоба си карти за игра, и броейки казал: „Ще ти дам пари. Колко трябва да платя?"
Подобни случки Яо е преживяла много, това непрекъснато увеличавало знанията й за болестта на Алцхаймер. Тя започнала да си води дневник, който накрая надвишил десет хиляди думи и включвал много снимки от ежедневието на подобни „баба" и „дядо".
След като се върнала в университета, Яо Йенцъ се заела с изследване, дизайн, подбор на материали и пр. За да направи перфектния дизайн на приборите, който да отговаря на нуждите на старите хора при храненето, тя всяка седмица посещавала старческия дом и записвала на камера как се хранят бабите и дядовците. Важен бил всеки детайл, всяко движение на старите хора.
Усилията на Яо били подкрепени и подпомогнати от много приятели. Обещанието, което дала на баба си малко по малко се осъществило. На пръв поглед, приборите за хранене сякаш били направени за деца. Тези прибори в ярко червени, жълти и сини цветове обаче могат да помогнат на старците да поемат с 24% повече храна от обикновените прибори. Ако се вгледаме по-отблизо ще видим, че притежават и още някои уникални характеристики. Така например дъното на купата е наклонено, така храната се смъква естествено и старците няма нужда да се напрягат да я събират. Дръжката на лъжица е извита, което предотвратя изпускането й. Краят на лъжицата се закрепва на ръба на купата и по този начин пречи на падането й вътре в нея. Дръжката на чашата наподобява пръстен, който побира цялата ръка, а показалецът е точно на най-тясното място, което пречи на чашата да се преобърне. Всички прибори, като чаши и купички, имат гумено дъно, което ги закрепва стабилно на подноса.
Гледайки плода на четиригодишния си труд, Яо Йенцъ е изпълнена с увереност. В света има 47.5 милиона старци като баба й страдащи от Алцхаймер, които не могат да се нахранят добре сами и най-важното с достойнство.
Яо имала още по-големи стремежи, да намери инвеститори за приборите. Така през една зима излетяла за Ню Йорк в търсене на инвестиции, обаче ударила на камък. Приятел й казал, че може да участва на конкурс, организиран от Центъра за здравеопазване към Университета Станфорд. В крайна сметка „незабележителните" прибори победели 52 конкурента и спечелили първата награда на конкурса през 2014 г.
Един от съдиите на конкурса и началник на най-големия санаториум в САЩ я прегърнала с думите: „От дълго време търся подобни продукти безуспешно. Не съм и очаквала, че ще бъдат направени от един студент." Наградата от 10 хиляди щатски долара Яо вложила в разработката на продукти.
През 2014 г. тя организира групово финансиране и първите продукти, които били произведени през 2015 г. под марката Eatwell, се разпродали в САЩ. Най-голямото щастие за Яо е това, че все повече старци използват направените от нея прибори и могат да се хранят сами, свободно. Въпреки това казва с тъга: „Щеше да бъде добре и ако баба ми можеше да ги използва."
Празнотата и тъгата в сърцето й до известна степен намаляват, но съжалението остава: „Ако разбирах по-добре сериозността на болестта, щях да прекарам повече време с баба докато беше жива."
След дипломирането си, Яо Йенцъ създава студио в Сан Франсиско и продължава да твори продукти за старци. Баба й е обаче винаги в мислите.
Яо: „Често си мислим, че когато родителите остареят, трябва да им дадем повече пари за да живеят по-добре. А всъщност това от което се нуждаят е да им обръщаш внимание, да ги изслушваш, да им правиш компания на масата. Когато разлеят супа или сок на масата, или си изцапат лицето, помогни им, не им се карай. Така както те са правили когато ние сме били деца."
Днес 30 годишната Яо Йенцъ всеки ден си повтаря думите: „Не се притеснявай, всичко ще дойде с времето си".
