Уан Хуа, се ражда в бедно семейство в едно село в провинция Фудзиен. Преди да се прочуе, тя била обикновена служителка в стола на Китайската централната академия за изящни изкуства. Въпреки че й се налага да живее в малка стаичка, не по-голяма от 10 кв.м в едно мазе, тя не се отказва от мечтата си да рисува. През м. март 2015 г. Уан Хуа участва в риалити шоуто „Китайска мечта", в което показа своите умения. Днес тя работи като художник в известна книжарница, където продължава да твори шедьоври.

„Смятам, че животът е прекалено кратък, затова искам да рисувам нещо, което да има значение за мен. Опитвам се да намеря отдушник в живота, да ме успокоява, без да безпокоя другите. Рисуването е най-добрият начин. Не рисувам емоционално или с интензитет, а само линии, които отразяват най-топлата любов в живота ми."

„Моите картини показват бунта ми срещу реалността. Човекът може да живее свободно без никакви ограничения. Обаче около нас се наблюдават все повече рамки и ограничения. Новороденото бебе е мило и наивно, то не разбира класовото разделение в обществото. Искам да кажа, че човекът може да се върне на изходната точка, да си върне първоначалната свобода, стремежа си към красивото, да живее свободно. Небето и облаците са споделяни от всички хора."

„Творбите ми нямат начало и край, те могат да се разглеждат от всяка страна и посока. Линиите продължават безгранично, нямат начало и край. Те показват подхода ми към живота. Преди да започна да рисувам, не си представям теми или форми. Рисувам каквото и когато желая. Понякога рисувам цял ден без да се храня. Рисунките ми са дълги, защото искам да покажа повече. Оставям душата си върху платното."

"За мен, рисуването е начин за релаксиране, начин да се вглъбиш в себе си, да повишиш способността за възприемане и усещане на околния свят. Благодаря на приятелите и преподавателите ми, като Юен Юншън и Лиу Либин от академията, които са ми помогнали много. Атмосферата в академията и отношението на студените също са ми оказали огромно влияние. Рисувам с благодарност в сърцето си."

„Знам, че съм песимист, и човек, който понякога стига до крайности. Според мен, човек започва да страда още от раждането си. В реалния живот има много ограничения и натиск, понякога си мисля, че се боря с живота. Обаче когато започна да рисувам, веднага се чувствам по-добре. Душата ми е щастлива, но стресът в живота остава. Рисуването е единствената подкрепа през последните години. Независимо какви трудности са срещна, те няма да попречат на желанието ми да рисувам. Не си правя планове за бъдещето, живея ден за ден. Всеки ден, в който мога да рисувам, е подарък от бога.

По онова време, Уан Хуа е служител в столовата на Централната академия по изящни изкуства и живее в подземна стая в близост до кампуса. Условията на живот не са никак добри. При това положение, единственото нещо, което й носи радост всеки ден е да рисува.

Започва да твори навсякъде. В претъпкани автобуси, метрото, в празните стаи в академията и дори в коридорите. В столовата на академията, Уан Хуа започна да рисува след работа на масата.

Пекинската художествена галерия Шъдай предлага на Уан Хуа 150 хиляди юана за една от картините й, което е сравнително висока цена за картина на начинаещ художник. Обаче тя отхвърля офертата. Тогава е на 34 години. Един ден родителите й я посещават в Пекин и научават, че дължи наем за два месеца. За да успокои родителите си, Уан Хуа продава картината на галерията.

Някои определят творчеството на Уан Хуа като „хаотично", рисунки с линии, без начало и край, като „превратността на живота".

В младежките си години, Уан Хуа преминава през труден период. От шест годишна възраст, тя рядко е виждала родителите си. Майката й често пътувала по далечни места да проси милостиня, за създаването на храмове. Всяка година се завръщала у дома само три до четири пъти. Когато се връщала от училище, Уан Хуа винаги чакала някой да й отвори вратата. Дрехите й били дарени от приятели на майка й, и повечето от тях не са й били по мярка. Учителите не ги е било грижа за нея, а момчета понякога я биели.

Уан Хуа решила, че ще търси късмета си по други места. И така само с начално образование, тя работила в много градове в повечето случаи като сервитьорка в ресторанти. В един такъв ресторант в гр. Фуджоу, тя за първи път видяла перка на акула и усетила голямата разлика между градовете и селата. Тъй като не била много общителна с други хора, съквартирантите и колегите й не я харесвали. Затова тя напуснала мястото.

Сменила много места, но никъде не успяла да се задържи дори за една пълна година. Била объркана и не знаела какво повече да прави в градовете. Когато се върнала в родния край, усетила още по-голяма безпомощност и безнадеждност.

През лятото на 2004 г. Уан си спомнила, как един минувач на улицата й казал, че прилича на човек на изкуството. Този комплимент я окуражил да поеме по пътя на изкуството.

Първата й рисунка била копие на снимка от книга с фотографии. Това била черно-бяла снимка, на която било изобразено едно момиче с цветя в косата. В рисунката на Уан Хуа, цветята се превърнали в линии, изпълващи цялата рисунка. За кратко време тя сътворила десетки рисунки и ги качила на стените за сватбата на братовчед си, за да могат повече хора да ги видят.

После заминала за Шанхай и си намерила работа в една художествена галерия. Тя рисувала във всеки един свободен момент.

Уан Хуа решила да опита да направи дълга рисунка. Един ден разгърнала дълго 15 м. платно и понякога рисувала без прекъсване до четири пет часа сутринта. Някои художници дори я описвали като „луда".

Уан Хуа е доволна от живота си. Днес тя е художник в една известна книжарница в Пекин и се е появявала в предавания по телевизията. Тя е и главната героиня в документален филм, с името „Моята линия на живота".

Много хора и институции са се опитвали да инвестират или закупят рисунките й безуспешно. Уан Хуа не се поддава на комерсиализма, дори не знае как да управлява парите си. По времето прекарано в Шанхай и Пекин, въпреки липсата на пари, тя често ходила в Старбакс и Макдоналдс, понякога и дори на опера в свободното време. Всеки месец изхарчвала парите си през първата седмица и вземала назаем после за да изкара месеца. „Стига да имам храна и подслон, да рисувам, да обсъждам с приятели и преподаватели изкуството, това ми стига." – казва Уан Хуа.

Когато рисува в книжарницата, Уан Хуа често се изолира от света. Обикновено сяда на масата в центъра и не усеща обкръжаващия я свят, дори и клиентите да стоят около нея. Тя не планира какво да нарисува, има в главата си само смътна представа, която в процеса на рисуване се избистря и придобива по-конкретни очертания.

„Рисунките са отражение на отношението ми към живота. Те са дълги, защото искам да покажа повече неща." – каза Уан Хуа.

Тя много пъти е отказвала предложения за изложби и продажба на картини. Уан Хуа обръща повече внимание на иновацията в творчеството.

„Тъжна съм заради реалните проблеми, но съм щастлива затова, че съм намерила изкуството. Намерила съм истинското си щастие, въпреки че според някои живея мизерно. Всъщност чувствам се много добре."

Натискът в реалния живот и богатият духовен живот логично водят до объркване, което понякога натъжава Уан Хуа. Преподавателят й Юен Юншън я убеждава с преживяванията си, че художникът не трябва да се откъсва от реалността и битието.

През едната година работа в книжарницата, Уан Хуа се запознава с много приятели, организира изложби, участва в сбирки на поети. Нещо, на което в миналото не обръщала внимание. Сега нейният живот е по-пълноценен от преди.