След Празника на фенерите, Джао Мин решава да потегли сам на път, нарамил 25 кг багаж на гръб. Той планира да пътува от родния край в провинция Шандун до префектура Ляншан, провинция Съчуан по-рано, но се налага да отложи датата, защото майка му е болна. Две години подред той прекарва Пролетния празник в Ляншан, защото всяка година само по това време се връщат селяните, които работят далеч от родния си край. Тогава семействата успяват да се съберат заедно за една снимка. Това може би е първата и вероятно единствена снимка на цялото семейство. Той разбира се няма да пропусне този шанс.

Джао Мин е на 24 години. Това е шестото му посещение в Ляншан. В тежката му раница освен фотоапарати има и проектор и завеса. „В Ляошан отскоро е прокарано електричество и много деца и възрастни никога не са гледали филми."

Джао Мин е на 24 години. Въпреки тежкия товар на раменете му, той знае, че нещата, които носи ще донесат радост на децата в Ляншан. Той познава много добре пътя до Ляншан. Когато следва в университета в гр. Чанчун той трябва да сменя няколко влака, за да пристигне в гр. Сичан - столицата на префектурата Ляншан. Той винаги си купува евтин билет, за да спести пари. След 50 ч. пътуване с влака той е напълно изтощен, но знае, че това е само началото. „После с автобус от гр. Сичан стигам до околията и после с минибус до селото. Най-накрая пътувах пеша, защото вече няма път за автомобили." Пътят към селото винаги е труден. Първият път, когато Джао Мин заминава за селото той попада на буря и кални свлачища. През юли, 2013 г. по време на лятната ваканция той и приятели се уговарят да подпомогнат обучението в училище Гуми, околия Лейбо в Ляншан. Тогава бурята блокира пътя към Ляншан. Групата от 10 студенти се налага да се раздели и се върне вкъщи. Обаче, на инат Джао Мин решава да вземе автобус в планината през дъждовния ден. По пътя той вижда много камъни, съборени от планината заради бурята. Въпреки страха, той решава, че трябва да стигне до крайната си дестинация.

Джао Мин неколкократно посещава Ляншан с опасност за живота, за да снима семействата там. Планът му се казва „Фото албум от планинското село", който той прави в продължение на 3 години. Инициативата му е съвсем проста- „Не искам жителите в селото да изпитват съжаление като мен." Бабата на Джао Мин умира през есента на 2012 г. и тогава той осъзнава, че никога не се е снимал с нея и цялото семейство заедно. Това му е най-голямото му съжаление в живота и причината да снима семействата в Ляншан.

Когато за пръв път пристига в Ляншан Джао Мин забелязва, че семействата там почти не притежават снимки. После разбира, че е изключително трудно за тях да се съберат заедно за една снимка. Затова подобни снимки са особено скъпоценни там.

Всеки път, когато Джао Мин се връща в Ляншан да снима хората в селото, за тях това е празник. Жените се гримират и преобличат в традиционни носии на националността И. Хората, независимо дали са богати и бедни с нови, или стари дрехи, очакват с нетърпение пристигането на Джао, сякаш това е официална церемония. Много възрастни след като се снимат заедно със семейството специално молят Джао Мин да им направи портрет. Това го кара да си спомни за собствената баба и се натъжава, когато вдига фотоапарата за снимка.

Първият път Джао Мин дори носи принтер в Ляншан. Обаче, като пристига остава изненадан, че там няма ток! А някои спешни снимки трябваше да се принтират навреме и да се дадат на хората в селото, иначе щеше да е късно. Джао Мин веднъж прави портретна снимка на една баба, а три дни след това тя умира, без да я види. За да избегне подобни ситуации, се налага да принтира снимки в близкото градче на всеки няколко дни. Той се чувства удовлетворен, когато види щастието, изписано по лицата на селяните, който видят снимките си. Някои семейства дори поставят снимката в рамка и я закачват на най-видното място. А бедните семейства опаковат снимката и я слагат в дъното на сандъка с дрехи, сякаш съхранят скъпоценна вещ.

Джао Мин е здраво момче, но отначало не е подготвен за живота в планината. „През лятото изгарях често и кожата ми се белеше. През зимата ми беше много студено. Всяка нощ си лягах в спалния чувал обут с няколко чифта чорапи, но пак ми беше студено." Понеже водата там не е чиста, често се случва да страда от стомашно разстройство. „Освен това нямам вода да мия лицето си, да не говорим за къпане." След един месец Джан Мин вече изглежда като местните момчета от националност И.

Снимачният процес би трябвало да го прави щастлив, но Джао Мин чувства и тъга. През декември, 2014 г. той снима едно семейство, но когато отново ги посещава през юли 2015 г. разбира, че едно от децата е починало. „Ако не бях направил тази снимка може би щяхме да загубим единствено доказателство за неговия живот."

Освен трудностите в живота хората там страдат и от болести. Веднъж, когато Джао Мин снима в училище едно от децата изведнъж пада на пода и изпада в конвулсии. Детето е стиснало книгата в ръцете си и очите са пълни със сълзи. Джао Мин моли учителя за помощ, който само отвръща хладно, че „това е стара болест " и полива със студена вода от една мръсна купичка детето като вид „лекарство". Джао Мин никога няма да забрави погледа на детето, „нито враждебен, нито гняв, а скованост, която не може да се изкаже с думи."

Джао Мин веднъж носи голямо платно със снимка на площад Тиенанмън за децата в Ляншан, за да внесе радост в трудното им детство. „В сърцата им площад Тиенанмън е свещено място. Всъщност най-делечното място, което са посещавали е близкото градче." И до днес най-любимата му снимка е на децата пред платното на Тиенанмън с боси мръсни крака и слънчеви усмивки.

Фото Албумът от планинското село на Джао Мин понякога не се разбира от хората, въпреки че той е вложил много физически и психологически усилия в него. „В очите на някои тези снимки на семействата са обикновени и безинтересни." Такива критики провокират Джао Мин.

Джао Мин се чувства натиск и от своето семейство. Тази година той ще се дипломира. Майка му често го увещава да си намери стабилна работа, а баща му се тревожи за бъдещето. Обаче, Джао не може да се откаже от своята мечта и хората в планината. В най-трудното време той неохотно продава три фотоапарата, за да набави пари за пътуването. „Чувствах се така сякаш продавам децата си."

Въпреки това той никога не се отклонява от пътя си. „След като бабите и дядовците в Ляншан получиха снимки, те специално помолиха младите да ми кажат, че ако не дойда да ги снимам, техните потомства никога няма да знаят как са изглеждали като са израствали. Това за тях е скъпоценен подарък." Затова Джао Мин се убеждава все повече, че усилията му имат смисъл, макар че са малки. Снимането на семействата е само първата стъпка от неговия план. В бъдеще той иска да съчетае снимките с благотворителната дейност. Иска да представи истории от планината със снимки, текст и видео. „Не искам да съм просто преминаващ през Ляншан, а да помогна на хората тук."