Петко Хинов: Китайското общество е разнородно, дори по отношение на езика, а думата развитие предполага посока, затова бих предпочел да говоря за изменения, а не за развитие. Китайското общество се изменя според както се изменя материалната му осигуреност. За съжаление, китайската пословица 民以食为天 (бог на народа е храната) крие дълбока истина. Заради материалната си осигуреност много хора днес са готови да жертват духовното си развитие. От друга страна развитието на културата е тясно свързано и с битовата осигуреност и в историята са малцина способните да се извисят до духовната свобода да бъдат творци и в бедни времена. В този смисъл съм съгласен с изразеното от Вас наблюдение за твърде бързите темпове на икономическото развитие на Китай. То може да се уподоби на твърде бързото биологично развитие на един човек, което изпреварва неговото културно ограмотяване, духовно съзряване и превръщането му в отговорна и духовно красива личност. Сплотеното, духовно богатото общество е преди всичко хармонично. Китай се нуждае от повече вътрешна хармония. От връщане към някои благородни и възвишени идеи от светогледите на миналото. От задълбочаване на отношението към живота, към човешкия живот, към Природата, която страшното замърсяване постепенно унищожава. Човекът е най-важното същество в Поднебесната и ако той е духовно разстроен и нехармоничен, целият свят около него винаги ще е пълен с проблеми, скърби и ужаси.

В младото китайско общество съществува и друг проблем: преклонението пред Америка, пред Запада. Китайската версия на американската мечта ме безпокои. Лично за мен тя е нещо колкото неприемливо, толкова и гротесково, тъй като китайската култура е с далеч по-дълбоки корени от конгломератната американска култура. Тревожи ме и повърхностността, олекването и издребняването на светогледите на съвременните китайци. Съществува стремеж за връщане към историческите традиции, но за съжаление преклонението пред материалността, пресмятането на всичко в живота чрез парите, правят това връщане много трудно и го задържат в сферата на видимостта и имитацията. В днешния свят има глад по истината, екзистенциален вакум, жажда за смисъл, които нито парите, нито имитацията на духовни ценности не могат да заситят. За щастие, много от приятелите ми, с които съм разговарял, споделят същата тревожност. Тревожността ми вдъхва надежда за бъдещето на Китай, стига човек да се опомни навреме.

Как решихте да се заемете с превода на класическия китайски роман „Сън в алени покои"? Как би го приела българската публика и би ли го разбрала, при положение, че описва старинната китайска култура? Може ли да се каже, че преводът на романа е ваша мечта?

Петко Хинов: „Сън в алени покои" е роман-символ, роман-обобщение, своеобразна енциклопедия на китайската култура и словесност. За жалост, не е превеждан на български. Този превод е една от юношеските ми мечти, която се роди още с първите прочетени редове на романа. Езикът на Цао Сюецин е възхитително красив! Ако си спомняте, в началото на романа авторът споделя, че го е пренаписал десет пъти! Преводът също трябва да мине през десет горнила, за да узрее, преди да стане достояние на българските читатели. Освен това, „Сън в алени покои" не е книга, която следва да бъде разбирана. Думата „разбирам" е неприложима тук. Нека поясня. Представете си, че живеете край чудно красиво езеро с лилии, обкръжено от хълмове с китни горички. Всяка сутрин вие отваряте прозореца на стаята си не за да разберете всичко това, а за да го съзерцавате. Надявам се усилията ми да отворя прозореца към „Сън в алени покои" да доведат именно до съзерцаване на сътвореното от Цао Сюецин вечно огледало на Китай.

Имате ли мечти, които искате да осъществите в Китай? И ако успеете в бъдеще, бихте ли се установил за постоянно тук? Защо?

Петко Хинов: Да, имам много мечти. Една от тях е да преведа и публикувам на китайски, тук в Китай, някои от любимите ми български книги, особено вълшебните приказки, за да покажа на китайските читатели колко красива е България и колко стойностна е класическата българската литература. Мечтата ми е аз и семейството ми да бъдем мост между България и Китай, който е моята втора и също тъй истинска Родина. Мост, по който да минават един към друг хора с любов в сърцата. Защото тук ме доведе любовта.

Ако можеше, на драго сърце бих се установил в Китай за постоянно. Но изискванията за получаване на зелена карта са твърде много и не виждам надежда да се сдобия с такава, а без разрешение за постоянно пребиваване и работа тук аз винаги ще имам чувство за несигурност. Другото, което ме възпира, е че засега Китай не признава двойното гражданство. Бих искал да имаме както българско, тъй и китайско гражданство, по силата на това, че семейството ни е както българско, тъй и китайско. Нашият граждански брак бе сключен в Китай, признат бе в България и въз основа на него сключихме църковен брак в родния ми град. Образованието е третата причина, която ме възпира да се установя тук: китайските деца са невероятно натоварени, те израстват почти без детство. Радостните детски спомени са извор на жива сила през целия живот, не бих искал децата ми да преминат златните си години с мисълта единствено за училище, домашни и оценки. Затова засега се връщаме в България, без да се разделяме с Китай!