Живеете в Китай вече от три години, какво Ви свързва със страната? Защо избрахте да дойдете тук и какво Ви привлече към Китай?

Петко Хинов: Това, което ме свързва с Китай, е загадка и за самия мен. Мнозина западни хора чувстват „копнеж по изтока": мечта за далечни хоризонти, умора от материализма и пошлостта на съвременното западно общество. Лично за мен обаче, свръзката е в миналото на Китай, в китайската древност, в красотата на староликата китайска култура. Към Китай ме привлече красотата на китайското слово, душевността на китайския народ. Привлече ме песента на пастирката във филма „Манастирът Шаолин" — песента на Китай. Привлече ме недостъпността на китайската култура. Трудността, сложността, усилието, мъката да проникнеш в нейните дълбочини. С Китай ме свързва любовта.

През годините прекарани тук, със сигурност сте натрупал различни впечатления и усещания за живота на китайците и китайското общество като цяло. Разкажете ни нещо за това.

Петко Хинов: Впечатления действително натрупах много. Много от тях са от работата ми като учител, те са до голяма степен свързани с китайското училище и учениците. Някои случки от училищния живот съм описал в разкази. Други са от времето, прекарано при китайските ми роднини в Дзянси. Трети са свързани с китайски приятели, с посещения на места. Тъй като учителстването в Китай отнема много време, почти нямах време да пътувам из Китай – нещо, за което съжалявам. От друга страна, вътрешните пътешествия на опита ми, отразени в ума и сърцето ми, са много и разнообразни. Имам идеята, като се върна в България, да напиша книга за всичко станало през тези три години: от първите стъпки по пътя ми през Китай до напускането на страната. Мисля, че има много какво да разкажа. Искам да напиша книгата заедно със съпругата ми, да свържа преживяното от мен в Китай и преживяното от нея в България в един общ роман за нашата среща и живот.

Трудно ли се приспособихте към китайския начин на живот? Срещали ли сте неразбиране или трудности при живота си в Китай?

Петко Хинов: В Китай имах два вида трудности в началото: приспособяване към училищната храна и приспособяване към уличното движение, втората трудност все още не е преодоляна. По отношение на общуването с хората и езика не съм имал проблеми, китайците са гостоприемен и радушен народ. С това не искам да кажа, че животът ми тук винаги е текъл по мед и масло, имал съм и неприятности, и разочарования, и огорчения. Едно от нещата, с които не мога да свикна, е отношението към „чужденеца", вземете китайската дума в буквалния й превод: „човек-от-външна-държава". Отношението като към външен, дори когато говорите езика перфектно, винаги остава. Тази нагласа е отразена изконно в самоназоваването на китаеца „човек от централната държава". Тоест, съществува едно възприемане на външния свят като „периферия" на собствената централност. Но съществува и откритост, отвореност, готовност за диалог, които са изключително важни в днешния свят на глобализация и непознати на миналото допири и сблъсъци между цивилизациите и народите.

Женен сте за китайка. Случвало ли се е да възникват противоречия между вас, породени от различната култура? Как подхождате в такива случаи? Според Вас кое е най-важното за един щастлив семеен живот?

Петко Хинов: Може това да ви прозвучи чудато, но традиционната българска култура, православното християнство, и традиционната китайска култура — а жена ми е много традиционна във възгледите си — имат много дълбоки сходства. Това се дължи отчасти на исторически причини: и българската, и китайската битова култура са свързани със земеделието, с принадлеженето към дадено землище, родова общност, поради което традиционните семейни ценности и на двата ни народа са много близки. Примерно, и жена ми, и аз, смятаме за недопустими интимните връзки преди брака, и макар нашите възгледи да се коренят в различни мирогледи, нравственият им смисъл по отношение на семейството е един и същ. Традиционните разбирания за ролята на жената и мъжа в семейството са също много сходни. Като прибавим към това и добродетелите на жена ми: нейната скромност, пестеливост, трудолюбие и честност, мисля, че приликата й с българските момичета от миналото ще е пълна. Мисля си, че преди да се оженят, младите хора днес трябва да погледнат много сериозно на отговорностите, които поемат със своя избор, при което трябва да се вземат под внимание както културната среда на двете семейства, които ще се съчетаят чрез брака на децата си, така и различията или приликите в светогледите им, материалната обезпеченост. Още преди брака двете страни трябва да се съгласят как ще възпитават децата си, в какъв дух, с какви средства. Трябва да са готови да търпят, много да търпят. Щастието в любовта и брака не е нито цел, нито самоцел — то е следствие от доверието и себеотдаването на другия, то е плод на разбиването на собствения егоизъм и жертвоготовността всяка минута да мислиш не за себе си, а за другия и за децата си. В брака, както и в любовта, няма сметка. Който си прави сметка, тя винаги излиза крива. Както не можеш да накараш вятъра да духа, дърветата да растат, дъждът да вали и слънцето да грее, тъй не можеш да накараш и щастието да дойде, когато ти се иска.