Майката се казва Уан Хуа. Синът й Хоу Буоян страда от церебрална парализа, изпитва трудности при движение, говорене и хранене. Хоу израства година след година под неуморните грижи на майка си. Тревогите на Уан Хуа обаче не спират до тук. Заради болестта, Хоу от малък няма приятели, липсва му обществен контакт, което го кара да се затвори в себе си още повече.
За да предостави на детето си една по-здравословна среда, майката решава да напусне стабилната си работа и тръгне на училище заедно със сина си. Всеки ден тя го придружава в училище, неусетно превръщайки се в негова съученичка.
„Аз мисля, че като родиш едно дете, трябва да се грижиш за него, да го отгледаш. Искам един ден, като си отида от този свят, да знам, че той сам ще може да се оправя в живота. Не искам да се превръща в бреме за обществото. Затова държа да го придружавам в училище. Благодаря на училището, че ми даде този шанс."
В една от класните стаи на 26-то Средно училище в гр. Бенси, освен насядалите ученици, в стаята виждаме и майката на Хоу. На нейния чин са поставени учебници и учебни материали. Уан Хуа усърдно записва какво казват учителите. Връщайки се вкъщи, тя преподава наученото на сина си.
С побелялата си коса, 40-годишната Уан Хуа не изглежда на възрастта си. Пред журналиста тя каза, че тъй като синът й трудно разбира какво е казал учителя, всяка вечер тя отново му преподава материала. След като той заспи в 11 часа вечерта, тя може да се почине. Всяка сутрин в 4 часа става и приготвя закуска. След като опакова учебниците, води сина си на училище. Въпреки умората, никога не й е хрумвало да се отказва. Виждайки усмивката на детето в училище, тя се чувства щастлива.
„Чувствам се изморена, хем уча хем се грижа за детето. Но мисля, че това е от полза за него. Не искам той да пропуска нищо от училище, иначе няма как да навакса. След училище аз го придружавам при упражненията. Опитвам се да му осигуря един нормален живот и среда за общуване."
Историята на Уан Хуа трогва хората. 8-ми Д клас в 26-то средно училище в гр. Бенси е като голямо семейство, в което има обич и топлота. В него Хоу намира приятели. Съучениците го поощряват да се учи. След часовете, Хоу заедно с трима или петима съученици се разхождат в училищния двор и правят гимнастика. Това е част от специалната рехабилитация на момчето. Много съученици доброволно помагат на Хоу в ученето. В час, учителите задават въпроси първо на него. Въпреки че говори бавно и неясно, отговорите му винаги са посрещани с ръкопляскания от учениците. Малко по малко, говорът му се подобрява и отговорите са по-точни. Усмивката се появява все по-често на лицето на Хоу.
С подкрепата на майка си, грижите на учителите, поощряването на съучениците Хоу става все по-весел и отворен. Има добър успех по различни предмети. Той казва:
„Много съм благодарен на майка, учителя и директора. Те са важни за мен. Учителят ми е като майка. Всички са много грижовни."
Упоритостта на Уан Хуа трогва ръководителите на училището. Те много се грижат за майката и сина и дори премахват някои учебни такси. Директорът Чин Пейдзюан често ги посещава и пита от какво имат нужда. Чиновете и столовете в училището са направени съгласно нуждите на децата. Уан Хуа не се чувства удобно на такъв стол. Ректорът Чин Пейдзюан след като научава това, намира човек и поръчва специална маса и стол за Уан Хуа.
Директорът на 26-то училище Чин Пейдзюан каза:
„Хоу Буоян е специален ученик. От малко това дете страда от церебрална парализа. Обикновено, тези деца посещават специализирани училища за деца с мозъчни увреждания. Обаче родителите на Хоу дойдоха при нас и поискаха тяхното дете да получи еднакво образование с другите деца. Въпреки трудностите, които неизбежно щяхме да срещнем с приемането на Хоу, ние го приехме безусловно и му обръщаме повече внимание както в обучението така и в живота. Считаме, че предоставянето на еднакво образование на всяко дете е наше задължение. Понастоящем Хоу Буоян води щастлив живот и учи в нашето училище. С помощта на неговите училите, той има все по-добри успехи по различни предмети."
Джао Дун е учител на групата на Хоу. В рамките на две години между учителя и Хоу Буоян се заформя истинско приятелство. Джао се отнася към Хоу Буоян като към свое дете. Както по време на часовете, така и след тях учителят се грижи за него. Той каза:
„С помощта на майка си, детето непрекъснато напредва в училище. И учителите по различните предмети му отделят специално внимание. Неговият почерк се различава от този на нормалните деца. Учителите винаги много внимателно проверяват домашните му работи. Те се отнасят към него като с другите деца и специално му помагат и поощряват."
Вече две години Хоу се обучава в 8Д клас. За тези години той се радва на обичта на майка си, приятелството на съучениците и грижите на учителите. Ученето му се подобрява и характерът му се е променил. Уан Хуа се радва на тези промени. С помощта на ръководителите и учителите Уан Хуа вече не е толкова изморена както в началото, когато синът за първи път стъпва в училището. Уан Хуа каза, че и занапред ще придружава сина си в часовете. Тя се надява един ден той да бъде самостоятелен и да не бъде в тежест на обществото. /Петя/
