Обичам вкуса на Китай. Вкус на древност, на вечност, пропътувал през времето и пространството, концентрирал в себе си епохи, загадки, съдби, за да стигне един ден до мен, да се слее с мен, така че аз самата да се разтворя в него, да стана част от него – от вкуса на Китай.

Обичам всичките му нюанси. Сладко- солено- кисело- горчиво- тръпчивия вкус на Пекин, където милиони човешки истории се вплитат в една. Където няма значение какви са очите ти, какъв цвят е кожата ти, в коя част на земното кълбо си се родил. Важното е, че сърцето ти бие с пулса на града. Вървиш по улиците и преживяваш вечността. Не с разума си - той е безсилен, подчинен на твърде много рамки, за да възприеме непрестанното движение и промяна, развитието, изтичащото под теб, през теб, чрез теб време, в което се корени вечността. Преживяваш я със сърцето си.

Гледаш наоколо и прозираш същността на Китай. Не с очите си – те виждат сгради - спомен за величието на една империя, и още сгради - белег на необясним за западното съзнание прогрес, и….още сгради – неугледни, мизерни, където живеят хората, за които предпочитаме да се преструваме, че не съществуват. Виждат и лица – милиони непознати, еднакви лица. А понякога нищо не виждат, освен мъгла. Гъстата, физически осезаема пекинска мъгла, която изпълва не само дробовете, а всяка клетка от тялото ти. Но знаете ли, тази мъгла е необикновена. Дори да избягаш от нея в някое слънчево райско кътче, след месец цялото ти същество започва да крещи „Върни ми я, върни ми пекинската мъгла!", защото с всяка глътка пекинска мъгла в теб прониква истинският Китай, защото, докато замъглява погледа ти, тя открива съзнанието ти. И без сам да се усетиш прозираш същността на Китай. И той, като мъглата е всепроникващ, непреходен, всеобхватен. Дори хората са такива - едно съвършено цяло. И в ума ти кънтят думи, писани на съвсем друго място, по съвсем друг повод, но толкова китайски: „И ни една лична съдба няма тук - /в една са се слели съдбите. "

Обичам вкуса на жива вода, на сътворение - вкуса на Гуейлин. Вкус, който те изпълва в онзи заветен миг, когато ти се струва, че стоиш на ръба на света. Сам си с природата, в чистия ѝ, праисторически вид, преди да се появят хората, преди да се появят боговете. Сякаш току що се е родила от хаоса. А ти си там,част от нея, на една ръка от съвършенството. Ако се протегнеш, ще го докоснеш, ако пожелаеш, ще отпиеш от извора на живота, ако се вслушаш, ще чуеш гласа на Твореца.

Обичам дори лютивия, неподправен от новия век вкус на китайското село. Пристрастяваш се към него така, както се пристрастяваш към силно лютива храна. Отначало се съпротивяваш срещу непривичното усещане, мислиш си: „Ама как може да оцелееш след нещо подобно, пък какво остава да го харесаш", а после осъзнаваш, че не можеш без него, че на живота му трябва доза лютиво. Обичам го, заради беззъбите усмивки на съсухрени китайски старици, които макар за пръв път в почти вековния си живот да виждат „лаовай", ме канят в дома си и ме карат да се чувствам своя. Заради блясъка в очите на децата, които жадуват да се докоснат до непознатото, до мен. Заради чувството да ти говорят на език, който уж си учил, а не можеш да разбереш, но няма и нужда, защото за първи път общуваш не чрез думите, а чрез същността си. Понякога имам чувството, че "лютивият" Китай е моят Китай. Само мой, необременен от очаквания и клишета, несъзнателно натрапени ми от учебниците, незастинал в бездушни снимки , непречупен през чужди разкази и преживявания. Мой, мой, мой.

Предизвикателство за сетивата, загадка за ума, непонятно за мнозина, но гениално съчетание от несъчетаеми съставки- това е вкусът на Китай. Вкус, който остава завинаги в теб, ако веднъж си се докоснал до него. Остава, за да заспиваш всяка вечер, да се събуждаш всяка сутрин с мисълта „Трябва да се върна, да открия отново хармонията, да бъда себе си – част от вкуса на Китай."

Елица Димитрова Миланова