Както всеки човек, който тръгва към непознатото с известно безпокойство, така и аз изпитвах притеснение, заминавайки за Китай.Съмненията ми започнаха да се топят лавинообразно още в самолета, където редом с мен седеше един много приятен господин, жител на Пекин, благодарение на любопитния разговор с когото почти не усетих дългия полет.Веднага след това ме посрещна лъчезарната усмивка на Теодор, моят преводач и журналист в българската редакция на държавното радио. Тъкмо да му се оплача от липсата на достатъчно сън през последното денонощие и научих, че и той е пристигнал преди около три часа след може би и по-дълго пътуване от моето.Нито за миг не усетих недоволство от задължението да ме посрещне. Дори откликна на туристическия ми ентусиазъм или по-скоро несъобразителност. Два часа по- късно вече се бяхме отправили с личния му автомобил към Забранения град,след обиколката на който, капнали от преумора заедно с чаровната му приятелка ми измисляха все-приятни изненади до късно вечерта.