Днес вървяхме по дълга алея, която ни отведе до пещера, или по-скоро до плътно прилепнали скали. Дългата човешка нишка се точеше много бавно през скалните стъпала, изсечени .в подножието на този толкова тесен проход. Най-тясното място бе около 40 см., така че за по-пълничките това изживяване, за съжаление, не бе достъпно. Но имаше и още една група хора, които не можеха да изпитат това усещане – да ти е тясно, неудобно, тъмно, и изключително трудно за придвижване и с скоростта на костенурка – по-възрастните и физически по-слабите. Ако не беше светлината от мобилните телефони, светкавиците на фотоапаратите и прожекторите на видеокамерите ще ше да бъде доста по-интересно да усещаш как някой ти стъпва по краката, напипвайки скалистия свод или спъвайки се в неравно изсечените стъпала с различни по големина височини.
В края на пещерния проход ни посрещна дълго чаканата светлина, но още не бе дошал краят на това малко приключение. Стръмни стъпала ни отвеждаха до планинската алея. Доста запотени, леко изморени и мъничко щастливи се събрахме в другия край на подножието на двете скали, образуващи прохода. Ала представителката на Украйна реши, че това си заслужава да се запише на видео и се наложи да го преминем с нея отново. Добре, че този път прохода бе празен!
И така два пъти по-запотен, силно изморен и мъничко щастлив, заедно с г-жа Украйна повторихме този изключителен тур. Картините на скалните масиви, обгърнати от ниски храсти, трева и дървета се меняха на всеки завой на настланата с дялани камъни алея. Тук видях и уникалното място на което расте Да Хом Пао или Императорът на чая. А това са просто няколко ниски дръвчета, израстли на петнадесетина метра в една скална тераса. Грижливо пазени, те представляваха гордостта на този регион. После закрачихме отново по каменната алея. И така стигнахме до началото на, изсечени в огромна сиво-зеленикава пясъчна скала, криволичещо водещи някъде в небето. Планината се огласяваше от човешки гласове. Това изкачване обещаваше да бъде доста трудно. Ако не броим и вероятността да паднеш, то останалите чувства бяха повече от положителни. И макар и умората да си казваше думата, ние продължавахме нагоре и все нагоре. Стъпалата криволичеха и водеха неизвестно къде. Откриваше все по-красивата част на Уиншан. Имаше и места за междинни почивки на които малки групички хора, предимно по-неиздържливите си поемаха дъх. Но аз смело продължавах нагоре и напред. Трудничко взе да ми става. Като добавим и чантата, която Редакцията ми даде, постоянно смъкваша се от рамото ми и доста бавното придвижване нагоре, то нещата взеха да придобиват неприятен обрат. Но , крят на този силно стръмен и опасен, но предлагаш уникални гледки, път се виждаше вече. След няколко изморителни минутки стигнах върха на планината Уиншан. Всъшност , не знам дали точно това бе върхът, просто защото екскурзовода го нямаше. По-нататък следваше горска част и пътека, водеща на някъде. Това трябва да е най-високата точка, според мен. Тук едни туристи от някаква провинция на Китай, пожелаха да си направят снимки с нас. Това е толкова ми жест. Та ние, дори не можем да си разменим няколко слова. Но, езикът на топите човешки взаимоотношения можеше чудеса. Всъщност не бях много прав, защото госпожа Украйна знаеше китайски и размени няколко думи с тях. След снимките си поотдъхнахме и дочакахме останалата част от групата. Гледката от върха бе великолепна и мистична. Направих няколко снимки и видеозапис. После поехме на долу. Пътят, който ни отвеждаше към подножието този път бе поносимо стръмен. Ала все пак се уморихме доста. След обяда присъствахме на чаена церемония и разкази за чая. Това, което формулирах за себе си , като познание е следното – ако времето за обработка на стръковете от чаените храсти е до четири часа имаме зелен чай, ако отделиш от четири до осем часа то получаваш кулон чай, а ако искаш най-доброто то следва да отделиш повече от осем часа и ще бъдеш възнаграден с бленувания на запад червен чай.
Вечерта опитах сушени странно вишнаво червени ябълки. Страшно вкусни бяха. Може би щях да продължавам да опитвам от екзотичните вкусотии на Фудзиен но се почувствах вече сериозно уморен. Прибрах се в хотела, взех един много горещ душ и си легнах.
