Вместо Благодаря
за едно скъпо приятелство
България - Китай

Приятелството не познава граници, раса, народност и цвят. Всъщност всички сърца са еднакви, всички сърца са в един цвят. В цвета от нуждата от приятелство.

Автор: Вл. Домозетски

През миналата година прекарах един семестър в Италия чрез програмата за студентска мобилност „Еразъм". Разбира се, когато научих за конкурса в университета, случайно, един ден преди той да се осъществи, от моята колежка Яна, за миг не се почудих да участвам. Тя ми каза на среща на по чаша кафе в не/случаен слънчев ден на месец септември напомнящ още за лятото, че ще участва също. И така, на другия ден, и двамата се явихме, а по-късно разбрахме, че и двамата сме избрани. За целта кандидатстващите студенти от различни специалности имахме беседване с комисия от преподаватели. Приехме го като намигване от Съдбата, когато научихме, че именно ние сме късметлиите. Вече бяхме напълно сигурни, че ни чака вълнуващо приключение. Но преди самият конкурс да бъде направен, трябваше да предадем есе на тема: „Какво може да ми даде студентска мобилност в чужда страна", за да бъдем допуснати до следващия кръг, до онзи разговор с преподавателите, чрез който после окончателно да преценят кои точно студенти от университета ще изпратят. Бяхме много притеснени и се надявахме поне един от нас двамата получи шанса.

На есето написах думи, които оживяха и се превърнаха в действителност, изпитах на практика тяхното значение, изпих като отвара техния сок… Писах как си представям срещата с културата на Италия, всъщност не знаех, че по-скоро ще се запозная със съвсем различна и далечна култура в лицето на моите нови приятели, които открих там. И най-вече с дружбата с китайски приятел. Която бе най-силна.

Както всичко хубаво, когато се обърна назад имам чувството, че стана толкова случайно, че да повярвам по-скоро в обратното. Че няма случайни неща. В хубавия смисъл на думата, разбира се. Ще разберете по-надолу какво точно имам предвид. Никога не ми омръзва да разказвам за преживяванията си през този период, защото те могат да бъдат вдъхновение за хората, които вярват или не вярват в своите мечти.

За мен е достатъчно, цитирайки ме хората, които ме познават добре:

„Аз си мечтая да посетя Италия, ако трябва да избирам Европа. Ако трябва да избирам континент, ще избера Азия, а ако трябва да избера страна от целия свят ще кажа: Китай."

Аз получих всичките си мечти купом, в едно преживяване.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Заминах в Италия, на пръв поглед, за да опозная Италия. Оказа се, всъщност, за да опозная гражданите на друга държава, дори надявам се да не прозвучи горделиво като призная, на цял континент, толкова далечни на Италия и на моята собствена – България. Толкова далечен на Европа… Този континент се казва Азия…

Постоянно ще получех по-късно странното и приятно усещане, че в Италия съм само физически, иначе бях в Китай, благодарение на най-добрия си приятел, който е китаец и за когото всеки ден научавах нещо интересно свързано с неговия народ и родина, а заедно с Китай едновременно и в други азиатски страни. Бях духом в Южна Корея, Япония, Малайзия, Индонезия, Тайван, Индия (все съседи на Китайската Народна Република) при общуването си с колеги и приятели чийто дом са тези държави. Бях едновременно там. Заради топлото и сърдечно отношение имах чувството, че всеки един от тях ме е поканил в своя дом. Че съм специален техен гост. Такова отношение не съм получавал от никоя друга народност, от никоя друга култура.

Не мога да си кривя душата и не бива, правилно изразявам думите си, поначало във февруарския клас с Яна и Вели всички бяхме европейски граждани („Еразъм" студенти), но после, когато бяхме разделени в други паралелки и аз бях единствения българин в своята, всъщност се оказа и единствения европеец… (Отварям скоби.)

В тефтера, който винаги нося със себе си, имам една рисунка от онзи период, която трябваше да ме подсети за приятната изненада да бъда именно сред тези хора. Бях я нарисувал точно след като научих, че съм избран да замина на обучение на Апенините. Може би на подсъзнателно ниво тя се е появила на листа, за да ме подсети за „Спомена" – това бяха моите мечти, които ще изживеех, но този път пребъдвайки в живота, не в ума. Рисунката сякаш ме подготвяше за срещите именно с прекрасните хора, които аз заобичах заедно с техните прекрасни страни. Страните им също получиха място в сърцето ми, независимо от големината на заеманите територии, от географското им местоположение, от тяхната култура и всичко останало. Най-добрият ми приятел Йе, направи най-добър мой приятел и Китай. Желая както на него, така и на Народната Китайска Република онова, което мислят сърдечните и честни приятели един на друг. (Затварям скобите.)

Перужда е пълна с млади хора от цял свят, благодарение на „Университетът за чужденци в Перужда". Вече предполагах, че по-късно ще имам удоволствието да общувам с част от тях, когато бяхме прехвърлени във следващото ниво по езика в главната сграда, където бе и главният поток новопристигащи от далечни страни. Фактът, че бях единственият българин в клас е факт също, че ние тримата бяхме и единствените български студенти в целия университет.

Знаете ли, изобщо не бива да си кривя душата и не бива, много се надявах да имам възможността да комуникирам именно с жители на азиатския континент, когато разбрах, че чужденците по улиците на старинното градче произлизат именно от този кошер. Така наричам университета. Кошер, произвеждащ сладък мед. Дом който винаги е отворен за други, случайно, долетели от близо или далече пчели, готови да допринесат дори само със частица от сърцето си за мултикултурния вкус на кацата с безценна храна. Храната на познанието. Тъй като винаги съм се увличал по източната мъдрост и по екзотиката за мен кошерът бе най-благоприятното място, където да спря своя полет, за да опитам от духа на Азия. Азия беше там, повярвайте ми. Китай бе и е негова майка. Майка ли? Ами, да! Освен, че заема най-голяма територия от континента, освен, че се е заела с отговорната задача да играе ролята на стабилизиращ фактор на региона, не само вътре в себе си, а и навън. Дори е напът вече да разпространи своят пример за мир в останалата част на планетата. Както винаги го е правила, впрочем още със своето основаване.

Да общуваш със съвсем различни от теб хора е предизвикателство, което оставя своите уроци, освен удоволствието, дори без да го съзнаваш веднага. И макар да не са малко нещата, с които се отличават европейците по между си, мен много ме привличат дългите разстояния, отвъд които се крие познанието. Смятам, че колкото по-далече се крие отговорът за разбирането дадена нация, толкова повече тя може да ти даде, така също и ти на нея. Отвъд начертания път на Европа стигащ до всички нации на Стария континент, където ти видят очите, има друг път. Той има много лица. Път отвъд пътя. Отвъд разстоянията. Но когато същият този път е в сърцето ти, идва мигът, неусетно ти се разкрива неочаквано лесно и ти просто го последваш. Посочвам себе си за пример. Път отвъд онова, което са свикнали да виждат очите, отвъд езиците, на които сме свикнали да говорим. Италия ми даде това без да си мръдна пръста, спонтанно, красиво и мило. Ако трябва да дам име на моя разказ, той удачно може да претендира да носи името Китай или Азия, не Италия, от момента, когато, хоп, и моят нов клас се оказа пълен с идващи главно от Китай и други азиатски страни, студенти. Така се запознах с много, по-късно оказали се прекрасни приятели от Китай, така също от негови съседи, предимно близки ала и далечни, понеже всъщност погледнато честно потоците бяха от всички страни на земното кълбо.

Сигурно е интересно да се видя отстрани как се разхождахме по центъра група млади хора, азиатци с един европеец губещ се или открояващ се от нея. Бих казал, нито едното, нито другото. Ние идвахме от радикално разностранни в културно, географско, историческо значение страни, но иначе бяхме еднакви, бяхме равни. Еднакво ценяхме уважението и равни бяхме в приятелството. Случваше се да се храним даже от едни прибори, защото нашето мото бе: „Siamo famiglia!" (на бълг. език Ние сме семейство). Така е, защото прекарвахме дните си от сутрин (когато започваха лекциите и после продължаваха до късния следобед), до вечер (когато отдавна бяха свършили). В разговори, упражнения, в игри, разходки, обеди, вечери и т.н.

Е, не отричам че, когато отидем на бар или пицария келнера винаги се обръщаше към мен с един прекалено бърз за възприятията на ученик по чуждия език, с погрешното предположение, че съм му сънародник, италиански. Затова аз често си криех лицето зад менюто, което предизвикваше смях в компанията. А говорейки с азиатските ми приятели келнерът веднага забавяше темпото. Поръчката се улесняваше.

Всъщност смешните и весели мигове са толкова много в сравнително не големият период от половин година заедно, че паметта ми често ме човърка да извадя от нея цяла книга посветена на първата половина на 2010-та година.

Както вече споделих, моят най-добър приятел бе Йе (Китай), забравих да спомена Джерълд (Малайзия), Со-Юн (Южна Корея), Мао (Китай) и Мин (Южна Корея). А от там нататък подържах приятелства и контакти с още цяла дузина. От други страни на Азия, от Арабския полуостров, Южна и Северна Америка, Европейския континент, Африканския, Австралийския. Никога не съм се чувствал чужд в подобна среда, а даже напротив. Именно това, че бяхме толкова различни едни от други ни събра в желанието да разкажем за себе си, желанието да чуем историите на другите, търсейки в различието онова, което ни свързва. И то е по-голямо от всички скрупули и предразсъдъци взети заедно, общочовешкото качество и стремеж за споделяне и разбиране. И тъй като всички ние бяхме покълнати от старите земи на своите народи, като семена, виреещи на определени специфични условия – почва, среда, климат; от бащите на езиците, които говорим и пишем; от бащите на своите етноси и духовност, които носим и съхраняваме, ние имаше какво да приберем в своите сърца, в своите умове. Ценни мигове събирани и открити на различно място от нашето собствено. Светещите диаманти на свободата, познанието, радостта, приятелството. Там осъзнах не просто на теория, а на практика, че хората, за разлика от семената, покълват там, където има какво да научиш, а не задължително на едно място, градината, искам да кажа родината, където са посяти. Вметвам с искреност, а искреността никога не е цензурна, затова предварително се извинявам за тона, ала никак, ама никак не се опитвам да говоря за баналната истина колко хубаво е да бъдем различни, нито да звуча като пиар на европейската политика на студентските обмени, а просто споделям своя опит. Което е достатъчно доказателство, че при всичко, тези политики според мен са правилни.

Когато научих за конкурса, се зарадвах, че имам възможност да разкажа за Йе. Този разказ е вместо „Благодаря", който ви го подарявам на вас, (като българин за поздрав за навършването на 62 години от установяването на дипломатически отношения с моята страна), така и на него.

Изобщо Йе бе моята първа приятелска връзка с чужденец в Италия. Но не това го превърна в човек, когото направи Китай, онази далечна страна да изглежда толкова близо до мен, само на едно рамо разстояние, с очи и ръце, очи – които винаги гледат с благоразположение и ръце – които винаги се протягат в готовност да сътрудничат.

Спомням си, че той седеше на предния чин, точно срещу мен. Ето как се запознахме: В първият ден на месец март и първия учебен ден с новия клас се обърна и ме попита от къде съм. Казах му, че съм българин, а той мигом след това ме помоли да му нарисувам на картата на Европа приблизителното местоположение на България. Аз понечих да рисувам на гърба на листа даден ни за упражнения от преподавателя по Италианска Култура, а Йе с ужас ме спря. Подаде ми нов лист и молив. „Не, не почакай!". Аз го разбрах какво иска да ми каже, отговорих, че няма проблем, държейки химикалката си в „нападателна" (готова) позиция. А той вместо това ми подаде молив. „Вземи поне молива!". Е, убеди ме и начертах набързо с неговия молив импровизираната географска карта на своя лист. Разбира се не цялата, а от Италия в протежението на Албания, Македония, после Гърция, Турция, Румъния. Той видя рисунката и мигом след това ми върна листа напълно бял. Беше изтрил очертанията с гумичка. Всичко правеше толкова бързо, че аз не можах да свикна на темпото му и по-късно, до края на италианския ми престой. Но повече ми направи впечатление колко възпитано и деликатно се отнесе към един най-обикновен лист за упражнения, който настина не бе толкова важен в онзи първи час с новия клас. Ето такова бе нашето запознанство и моите първи впечатления от общуването си с китаец.

Не че не бях чувал за китайската благоразположеност към събеседника, деликатност, уважение и подчертана неагресивност. Та нали именно Китай е една от страните, и може би единствената, които се славят с благородна политика към своите съседи през цялата си хилядолетна история, с други думи тя е изпитала истинността и непогрешимостта на твърденията. Не си ги измислям аз. Именно тук е мястото да напомним: няма по-тежка дума, от думата на историческата памет. Винаги съм се впечатлявал от историческата памет, която продължава да отстоява, не просто да съхранява, китайския народ за пример пред цялото човечество. Една от най-могъщите империи, Китай, никога не се е възползвал от силата си, за да покорява други народи. Практика в останалия свят. Могъщите държави винаги несправедливо демонстрират тази могъщественост с арогантно вмешателство в суверенитета на другите държави, дори в наши дни, в 21 век. Много по-добре го е написал г-ин Дай Бингуо, чийто труд „Неотклонно по пътя на мирното развитие" прочетох наскоро сякаш на един дъх и продължавам да се възхищавам на него, препрочитайки силните редове от прекрасната статия. „От историческа гледна точка Китай няма такава култура или традиция да се стреми към експанзия или господство. В хода на нашата история от хиляди години насам хуманността и хармонията са в основата на политическата ни и културна традиция, в която основни ценности са хармонията, разбирателството, добросъседството и приятелството с всички останали страни. Китай никога не се е стремил към експанзия или хегемония, дори преди векове в периода на своя най-голям разцвет, когато е произвеждал 30% от световния брутен вътрешен продукт. Джън Хъ, голям китайски мореплавател, водил най-силната флота в тогавашния свят към западните морета в седем експедиции, е носил със себе си не кръвопролития или войни, грабежи или колонизация, а порцелан, коприна и чай. В разцвета на династия Тан (618–907 г.) Япония е получила от Китай не заплахи, а просперитет. След династия Западна Хан (206 г. пр.н.е. – 24 г. н.е.) територията на Китай като цяло се запазва и до днес." Аз видях тези качества, чийто исторически примери посочва, само че днес, в съвремието. В един обикновен сънародник още по време на запознанството си с него.

Приятелство ни започна с онзи бял лист. Неопетнен от гранични очертания, защото те не съществуват. Светът е един. Ние просто живеем в него и от благото на другия, зависи нашето собствено. Ако се хванем всички за ръце, ще създаден един непробиваем щит за нашия дом, Земята, ще направим реалност не просто вярата в доброто бъдеще, а нейната истинност. С други думи ще запазим нашия дом. Всъщност „ние" и „те" не съществуват в живота на Земята. Ние и само ние, никой друг, не е отговорен за нашето бъдеще. То е невъзможно без градивните частици на всяка една нация. А именно разграниченията „ние" и „те", нека признаем, че досега са създавали такива големи, иначе безплодни и малки в същината на раждането си проблеми.

С примера с белия лист. (По-късно се оказа, че семейството на Йе търгува хартия от Китай в Италия.) Без насаждането на различията като пречка, а по-скоро като възможност да видиш света чрез други очи, чрез очите на другаря до себе си, който обезателно има на какво да те научи, независимо от кой слой от обществото произлиза, каква е неговата професия, националност, религия и прочие. Без, както казах вече, гранични очертания.

Бял и чист лист. Като бъдещето. Единствено „ние" можем да го обрисуваме красиво за нас самите и за тези след нас. Току-що започнато приятелство или току-що приключил период, който бележи ново начало. От нас зависи да запишем повече добри неща за нашия свят и нашите отношения, нашият живот и нашият бял лист, който всеки нов ден се появява под възглавницата, за да го изпъстрим с собствения ни почерк. Всъщност, ние сме длъжни да го направим! Да го направим красиво!

Когато се прибрах в общежитието след първия учебен ден, се срещнах с Яна и Вели в тяхната стая. „Влади, разказвай, как мина с новия клас?" – ме заразпитваха още от вратата. Преди да им разкажа за Йе, за японското красиво момиче, което седеше до мен с усмивка като на зайче, за разсеяната индонезийка, която за малко да си забрави телефона под чина, за корейския младеж с искрящите зелени маратонки, господинът от Нова Зеландия на средна възраст довел го единствено полъха на авантюра чак в университета в Перуджа, и разбира се за чудесния преподавател, г-ин Бояти, те ме прекъснаха: „Ужас, в нашия клас е пълно с жълтурковци!" Зная, че го казаха на шега, но малко или много се засегнах, спомняйки си за Йе.

В следващите дни, всеки път след лекции той ме питаше за телефонен номер, но аз винаги излизах с извинение, че още не съм си купил италианска сим-карта за ползване в Италия. Така цяла седмица, през която междувременно си помагахме в упражненията и често си подсказвахме. Научи ме да броя до 10 на китайски, показа ми как се прави „Кай Фан". Ориз със зеленчуци. Тогава си мислех, че „Кай Фан" е ястие със свое специфично китайско име, уви – името в превод означава просто „Ориз със зеленчуци". Но много, много вкусен ориз със зеленчуци; и много, много предпочитан по-късно и у дома благодарение на триковете, на които бе ме научил той. Вече е любимо ядене на масата за членовете от моето семейство в България и често си го приготвяме.

Китайският другар е току-що прехвърлил двадесетте като мен, като всеки друг човек на нашата възраст е пълен с идеи и мечти. Йе освен с всичко останало е винаги с вечна залепена усмивка на устата и готов непрекъснато за шеговити подвизи. Другата, сериозната страна от личността му е изпълнена с философски ум, милосърдие и доброта, без да се поддава на излишна суета, не обичаше да бъде хвален. Мразеше дори да се снима. Малко негови снимки все пак намерих за вас, накрая в послеписа ще разберете главната причина да го сторя. Добавих и други, за по-голяма документираност.

Един ден се връщах от лекции по Визуални изкуства, които водих с българската групичка (Яна и Вели) същевременно с лекциите отделно, в своя клас, по език и култура. Йе ме спря на улицата: „Вие господине! Вие, господин Путин!" шегуваше се с обичайната усмивка, на улицата бидейки с негова позната сънародничка от университета. Тази случка се разигра през дъждовния мартенски месец. Спрях забързаната си крачка, поздравихме сме. Тогава почти не говорихме, да не кажа изобщо, италиански. Но при желание и от двете страни с помощта на мимики и жестове успявахме някак си да се разберем, не ме питайте как, но достатъчно равнозначно е, че успявахме с лекота. От дума на дума, мимика и жест, от къде идваме и накъде сме се запътили, така, няколко минутки след това двамата изведнъж сякаш се бяхме озовали в квартирата на момичето на няколко преки от предишното ни местоположение – уличния тротоар. Разтворихме учебници и тетрадки, а десет минути след отварянето на учебниците съжалих, че приех поканата да уча с тях, защото да учиш основно ниво по италиански на италиански е трудоемка задача, не визирам себе си, а тя бе такава главно за бедното момиче, което при всичко трябваше да използва ролята си на преподавател за нас двамата. Беше помолено от Йе да му обясни правила от граматиката, а сега трябваше да го направи и за мен, на същият този нов за всички ни италиански. Похвално бе желанието й да го направи, и труда, който положи. Затова нека тези редове бъдат поздрав за нея. Наистина бе трудно, почти невъзможно за китайското момиче да го стори. След уроците с почти нулев резултат Йе реши да разведри най-накрая, „напълно заслужено" съдейки по неговите думи, атмосферата. Включи касетофона, започна да танцува като Майкъл Джексън, а на следващия ден в клас, и двамата бяхме ненадейно изпитани. Дадохме си сметка, че музиката на Майкъл Джексън не помага за уроците… Нито колажите, като този. (Йе е прегърнат от Берлускони, а Джерълд сочи с пръсти надписа „Йе обича Берлускони, Италия обича Йе".)

Дните си минаваха следвайки своя бяг. Междувременно най-накрая си взех италиански мобилен номер, записа ми го в указателя си, а по-късно, през следобеда ми позвъни. Уговорихме си среща на центъра. Каза ми да не забравям своя италиански речник, за да можем да се разбираме. (Той не говореше друг език, освен китайски. Аз – друг освен руски.) На срещата на двамата ни хрумна чудесна идея, на следващия ден да организираме подобна сбирка с останалите съученици от класа. Събрахме почти целия клас на следобедна разходка на центъра в Перужда. Осъществихме плана си, както го замислихме и бяхме много горди от себе си. Защо ли? Ами не случайно тези срещи се превърнаха в традиция за нашия, за радост оказал се, задружен клас.

В Перуджа, където живеехме и се обучавахме, а и навсякъде другаде в Италия, сякаш си в машина на времето. Вековете са оставили своя отпечатък по сгради и архитектурни монументи, а в същото време си в модерността, в новата Италия, където новото и старото не си противоречат, а допълват своята привличаща туристи от цял свят изключителна атмосфера. А ние, прашинките долетели от повея на глобалността се бяхме озовали на едно чуждо за нас място, но и обогатяващо общуването и превръщащо го постепенно в истинско приятелство, а от своя страна автоматично и градът в обичан дом. Но Перуджа освен уют и приветливост, каквито може да ти даде дружелюбно малко градче, бе и онази Перуджа, преди всичко, на националното многообразие и предимно на Китайската общност, надхвърляща по брой всяка друга.

Ето затова аз донякъде се чувствах не в Италия, а в Китай. Или поне някъде в Азия. Вървиш и навсякъде покрай теб чуваш китайска реч, постоянно виждаш китайски очи весело да мъждукат в посоката по която са се устремили. Именно по време на моята (Италианска) Азия се научих да различавам китайци от японци, или японци от корейци, или корейци от китайци и т.н. Да различавам езиците, на които говорят. Всеки носеше със себе си част от родината си, дори по начина на обличане, дори съдейки по жестовете. Но аз имах възможност не просто да ги наблюдавам, а и да се докосна до езика им. Да се науча да благодаря, да се науча да казвам извинете, да се представям на всеки един – на китайски, корейски, японски. Едновременно с източните езици, а те заедно с български език, тренирахме и италианския. Възползвах се от възможността, тъй като ние бяхме семейство ("Siamo famiglia!") и чест беше за мен да ме учат на своя роден език. Така още повече се възприемах като част от семействата им, а те от своя страна учейки български, по същия начин. Част от моето семейство.

Веднъж казвам на италиански на Йе: „Йе, ти не си от „Чина" (Китай), ти си от „Китай" (произнасяйки името на страната му на български)!". С типичната му светкавична реакция, превърнала се от началото на периода на обучение в Италия в навик, веднага започна да търси значението на думата „Китай" в своя речник. После усети уловката и грабна от ръцете ми моя речник, а точно след не повече от две секунди ме погледна дяволито и размаха, имитирайки недоволство, ръка срещу ми. Звънецът заби и ние влязохме в час. Именно в клас преподавателят Фувио го поощри да разкаже повече за своята родина Китай, той тогава реагира доста забавно. „Каква „Чина", г-ин Фувио, аз съм от „Китай! Така се казва моята страна! Ки-тай!". Няма да забравя странната гримаса на преподавателя, която се изписа на лицето след неочаквания отговор. А неговата гримаса се разпространи бързо върху лицата на нашите съученици. „Моля те, излез пред дъската да покажеш с показалката на географската карта местоположението на своята страна!" – поде след овладяването на моментното смущение. Тогава вече не можех да скрия смеха си, Йе също видимо се забавляваше със ситуацията, която сам си беше създал. Излезе и започна да обикаля с показалката континентите. Първо се спря на Китай, погледна господина. Той бе вдигнал одобрително брадичката си и оставаше само да я свали в знак на съгласие. Не, Йе после продължи към Индия, от Индия нататък рязко промени посоката към Русия, след това пък надолу към Украйна, и ето, спря се на… България. „Това ли е? България ли е твоята родина? – усмихна се Фувио. „Не, г-ин Фувио, България така нарича моята страна, както Италия я нарича „Чина"… Всички започнаха да му ръкопляскат, целия клас започна да го аплодира. Преподавателят като утихна обстановката го попита, а как се казва на китайски език неговата страна и Йе гордо му отговори.

Постоянно се питах коя е тази страна, която стои зад него. Може ли толкова голяма територия от Земното кълбо да остане неразбрана от Запада – такива мисли възникнаха, когато гледах географската карта в онзи незабравим час по италиански, но и така или иначе. Питах, правилни ли бяха думите на Мартин Жаке, писател и колумнист, че хората от Източна Азия са много по-любознателни за Запада, отколкото Западът за Източна Азия? Склонен съм да се съглася, макар, че тук изключвам отделните случаи. Но какъв довод се крие зад думите ми? Ще кажа, че в Италия, моят скромен опит показа, че китайците и други мигриращи групи макар и отворени към другите, живеят в затворени общности, тъй като европеецът по правило е резервиран към всичко чуждо. Западният човек винаги се оправдава зад думите, че Китай е неразгадана мистерия за него, защото в целостта си той е загадка. Политиките за мултикултурализма са породени именно от късното прозиране на факта, че Европа последните години живее самозабравено и е затворена в представите за себе си и света, които са загубили своята актуалност. Светът постоянно се променя. Но истината, е че загадките също си имат своето обяснение, дори непроменените през времето като Китай, което после ги превръща в най-ценното във всички векове и времена, от появата на човечеството до ден днешен: познанието. Китай и вчера е била, и днес също е – прозрачна страна за желаещите да я опознаят.

Ще дам един пример. Йе веднъж ми разказа, че често предпочитал да излиза сам на площада. Сядал в случайно кафене, но в близост до италианци самотно седящи господа или госпожи. Разказа ми, че се опитвал да завърже разговор като ги помолел да погледне техния вестник или направо сядал на бара, в заведение посещавано предимно от местни хора. После ми разказа, че той се разхождал и в отдалечени квартали на града, недокоснати от чужденци, и там също изрази своето разочарование от случайните контакти и пропадналият план, макар и много остроумен, за учене на италиански език. Веднъж го попитах: „Йе, според теб коя е най-голямата разлика между европееца и китаеца?" А той ми каза: „В това, че европеецът е прекалено горд европеец, а китаецът е прекалено горд китаец." „Но това не е разлика, а по-скоро прилика…" – разпротивих се. „Разбира се, че е прилика! Ние хората единствено не си приличаме по имената, които носим и на всичкото отгоре сами сме си дали." „Но Йе ако ти си прав, светът наистина ще се окаже едно твърде безинтересно място, където няма нищо за опознаване!". „Ти си прав и не си прав! Светът е такъв, какъвто го виждат твоите очи. Моите очи пък го виждат по друг начин. Но дори и да е така, това, че гледаме на него различно, не значи, че единият греши или другия, че е дал верен отговор." „Тогава всъщност, слава богу, живеем все още в интересни времена!". „Разбира се. Както го е казал Конфуций. Знаеш ли какво е казал?". "Какво?". "Проклятие е да живееш в интересни времена!". „Оу…". „И затова исках да кажа, да докажа може би повече на себе си, че няма нищо интересно днес, за да се предпазя от този цитат, който ме следва навсякъде…". „Не можеш да избягаш от него?!". „Не, в същото време не мога да стигна времето!". „Какво време?". „Времето… прекалено бързо минава времето и скоро животът със заглавие Перуджа ще остане просто спомен…". „Но спомените са най-хубавото нещо, което може да притежава човек. – казах спокойно. – Всичко друго е преходно.". „Тук си прав." „Йе, ти какво знаеш за предците си от спомена на своите родители?" – запитах го. Той понечи да ми разказва. Ако не беше моят сърдечен приятел нямаше да разбера за неговия етнос с наименованието „хан". Че китайците имат много характерно разбиране за раса, каквото не бихме могли да отбележим в другите населени големи страни. От 1.3 млрд. китайци, 90% считат, че принадлежат към тази раса. В останалите страни с по-голямо население няма такова наблюдение: Индия, САЩ, Индонезия, Бразилия. Поради простата разлика, че те са мулти-расови. Когато след няколко месеца започнахме да бъдем в състояние постепенно да водим свободно разговорите си, ми разказа и че от около 1000 години насам властта на китайската държава не е подлагана на съмнение. Как държавата за неговите сънародници играе почти духовно значение. Не така е в Европа. Аз му разказах, че през различни периоди авторитетът на държавата на европейския или американския континент традиционно е оспорван. От църквата, аристокрацията, търговците и т.н. А той на своя глава ми обясни по-късно, че колониалният апогей на Европа играе именно такова значение на азиатския континент, което днес Стария континент не иска да приеме за очевидност, в негов ущърб обаче, и да приеме новата си роля на глобалната сцена. Както отново, в тази връзка, обяви гледната си точка Мартин Жаке: „Западът мисли за себе си като за най-космополитната култура. Но не е. В много отношения той е най-еснафската култура. За 200 години Западът доминираше в света и нямаше нужда да разбираме другите култури и цивилизации, защото при нужда със сила можеше да си поправи път. Докато останалите култури – останалият свят – които бяха в много слаба позиция – бяха принудени да разберат Запада, защото той беше при тях. И в резултат другите станаха много по-космополитни от Запада." Попитах Йе дали е чувал нещо за България. „Разбира се. Няма китаец, който да не е чувал за България.". „Наистина ли? Тогава защо, когато се запознахме ме помоли да я нарисувам?". „Защото наистина не бях сигурен къде точно в Европа се намира." „И какво знаеше преди да се запознаем?". „Че тя е в момент на преход и от няколко години е пълноправен член на Европейския Съюз…". „Друго?". „За розовото масло, за спортистите българи, които са много добри. Винаги съм се чудел как малка страна като вашата може да ражда толкова големи спортисти...". „А знаеш ли, че твоята народност „хан" е също име на най-високата държавническа титла в славното историческо минало на България?" . „Наистина ли?". „О, да…" А колко души живеят в България?". „Малко под 8 милиона.". „Мама мия, само в моят град живеят над 8 милиона жители! А как е животът в България? По-добре ли живеете от времето преди да станете част от него?" …

Ние с Йе изобщо много обичахме разговорите за нашите страни, за политика, защото еднакво се увличаме по развитието на глобалните външнополитически отношения между държавите и го следим с интерес. Неговото мнение за Европейският Съюз бе, такова каквото аз го виждам, и такова, между впрочем, каквото в интервю по телефона видният политолог и социолог Андрей Райечев ми сподели в началото на месец август тази година. „Аз вярвам в Европейския съюз. Винаги съм бил горещ фен на тази идея, смятам го за може би най-интересния експеримент правен в света, изобщо в политиката, и т.н. Но в същото време, европейците имат да преглътнат една мисъл, която не съм сигурен, че могат да преглътнат. А именно мисълта, че живеят прекалено добре спрямо това, което правят. Светът е съвсем нов. Имаме Китай като нова реалност, имаме и надигащи се други икономики като Бразилия, Индия, и т.н. Това всичкото… не мисля, че Европа може да си позволи да живее така… как да кажа? – самозабравено и благополучно, както е живеела досега." А какво мислеше китайският ми приятел за двустранчивите отношения между България и Китай? Честно казано, не знам, защото веднъж ме попита: „А има ли посолство на Китай в България?". Като му отговорих положително, и лицето му светна в подобна гримаса озарена от светлина. Едва, когато се прибрах в България имах време да се поинтересувам по-сериозно по въпроса и влязох в сайта на „Посолството на Китайска Народна Република в България". От там научих, че то съществува от 61 години, (понастоящем 62), и изобщо не предполагах, че след година ще имам радостта да споделя историята си именно по този хубав повод. Но веднага в главата ми се появи следната случка. Преди да ви я разкажа нека да споделя моето виждане от натрупаните впечатления в произлизащата от университета мултикултурна среда, каквато ми предложи Италия. Всеки един от нас бе неинституализиран посланик на страната си, дори без да го осъзнава тогава. А от плодотворните и благоприятни отношения развили се между нас, поколението носещо със себе си корените, които ще начертаят растежа, ще постигнат върха с раззеленяването на своите страни, разбрах че бъдещето не изглежда толкова страшно. И че всеки един от нас добрите пожелания не просто ги носи със себе си, а и е техният заряд, без когото не биха се осъществили. В приятелството си с Йе, аз виждах приятелство между две страни: България и Китай. Може би не случайно той ме бе написал в телефонния си указател не просто с моето име Владимир, както е прието, а „Bulgaria" (България). Това не беше грешка от негова страна. Аз бях единственият българин, който познаваше, негов най-добър приятел, аналогично не по-малко и той на мен. В 62-те години дипломатически отношения аз виждам за България и Китай изпитан срок от време, в което може откровено да гласуват доверието си преминаващо в един нов етап на отношения на взаимна солидарност. Случката, която ви обещах, на пръв поглед за едни може да се стори „нищо", за други – „всичко". Ето примера:

Случи се един следобед, в последните седмици от пребиваването ми в Перуджа. Ненадейно по телефона ми позвъни китайския приятел, попита ме какво правя. Аз в просъница му отговорих, че спя. А той ми каза нещо, не го разбрах напълно и му съобщих, че по-късно ще проверя непозната дума в речника. „Не, не, сега, веднага!" – типично в негов стил, спонтанно започна да настоява. Но понеже също съм инатлив като него, с много уговорки отклоних все пак разговора. Но не можех да заспя и погледнах речника. Прочетох обяснението на непознатата дума, за която така нетърпеливо настояваше – „превъзходен, отличен", искал беше да ми каже, че съм превъзходен, отличен приятел. Изразът „ottimo amico" е от изразите на италиански, които никога няма да забравя и винаги ще ми напомнят за Йе след тази случка. Но когато му гласувах по същия начин своето приятелството по-късно, имам в предвид с тези думи, бе наистина, за да го гласувам, а не просто да демонстрирам колко добре съм научил израза „ottimo amico". Истината бе, че ние познавахме преди да заминем и започнем да учим италиански какво е то, приятелството. А по-време на нашето познанство: не по-малко доказвахме това един на друг. Бих искал на този юбилей двете страни още по-уверено и уважително си кажат „превъзходен, отличен приятел" един на друг след като вече времето е проверило и изпитало искреността и приятелството и е прибавило още една цяла година към него.

С Джерълд от Малайзия и Йе от Китай правехме страхотни готварски вечери с традиционни кухни от всяка от трите страни. Накрая Джерълд взимаше китара и започваше да свири, Йе да пее, а аз да акомпанирам с такт с помощта на нож и вилица на масата. Никой от нас в тези и останалите моменти не се е чувствал „чужденец". Ние всички свирим мелодията, на нашето съвремие в глобалното общество, толкова тясно свързано по между си, че границите му всъщност нямат облик, те не съществуват в така нареченото „глобално село".

По време на втората половина на нашата Перуджа, когато за радост речниците по-често си оставаха вкъщи и нямахме нужда от тях, ми разказа, че всички негови нови познати в Перуджа го ухажвали колко прекрасна и велика е неговата държава Китай, но той знаел, че в много от тези думи има скрито лицемерие. Аз никога не съм го ухажвал с това, а съм показал, че уважавам неговата нация с отношение. Разбира се, това, което каза, поне във връзка с мен беше вярно, искам да кажа, помагах му когато можех, но и той правеше същото. Никога няма да забравя, когато ми сподели, че повечето студенти в Перуджа сме заедно, не заради възникнали приятелства, както аз си мислех, а по-късно щях да се убедя, че наистина едва с малцина е така, а заради липсата на техните приятели в Италия. „Ние се явяваме един вид заместители на другарите от собствените им страни само за известно време и после, когато всичко свърши, бързо ще ни забравят." Тогава аз научих защо, макар и любимец на всички, той бе в същината си резервиран към онези „всички". Обяснявах си го със защитна реакция, тъй като бе много чувствителен, открит и спонтанен, а именно тази резервираност по чаровно интересен начин се намесваше в неговите качества, понякога почти не се забелязваше. Ала аз я забелязах, оказах се прав, когато ми сподели въпросните свои мисли.

Mao пък беше друг мой скъп китайски приятел. Запознахме се, когато последният дойде през април в нашия клас за тримесечния курс по италиански, в трето ниво. Йе тогава отсъстваше понеже бе на посещение при родителите си в столицата Рим, аз седях с Джерълд на чина и до нас се присъедини Мао. Той е готвач. Разказа ми, че пицата всъщност не е възникнала в Италия, а в Китай. Не знам дали не се пошегува, но една вечер направи такава китайска пица, по която всички си облизаха пръстите. Да си го кажем между нас: Нищо общо нямаше с италианската пица, но определено й скри шапката. Когато Йе се върна в Перуджа го запознах с младия готвач. Оказаха се съседи, представяте ли си? Предвид огромният Китай те двамата идваха от един и същи район, една и съща планина, една и съща местност! И разбира се, говореха един и същи диалект! Мао се интересуваше от История и веднъж ме помоли да му дам информация за моята страна. Прочитайки редовете на китайски, които аз естествено не разбирах, но чаках с нетърпение да стигне до края на статията изнамерена в интернет, за да сподели впечатленията си, след няколко минути, сторили ми се цял час, най-накрая я затвори и ме погледна изплашено. Неговата уплаха предизвика и моята като бумеранг. А после само промълви: „Господи, Владимир, твоята страна е страдала много, непрекъснати войни, бедност и възход, моята страна Китай познава чувството на всичкото това! Ние всъщност си приличаме!" и ме прегърна сърдечно. Вторият и последен път, когато го видях толкова натъжен бе именно когато се прегърнахме бе по време на моето сбогуване с приятелите на гарата в Перуджа на месец юли 2010-та. Но нека не разказвам за тъжни моменти, а споделя още някой весел.

Веднъж сме застанали пред университета аз, Мао и Джерълд използвайки чистия въздух навън в утрото по време на едно от междучасията. И други студенти бяха направили това. Йе изникна от някъде и като ме видя бях с един анцунг на „Адидас" чийто модел не бях виждал другаде в Италия освен на себе си. Предполагам и той също, понеже реши да се пошегува за първи път попадайки му в полезрението: „О, какъв хубав анцуг!" А после допълни с типичната за него, затисната цигара зад зъбите, която се мърда, но никога не пада говорейки: „Много хубав анцуг, но… може ли да погледна нещо?" и застана зад гърба ми. „Ето!" – възкликна изваждайки етикета – „България е приятел на Китай, приятел на Китай!" Всъщност ми казваше – Буджария, България по китайски (или китайски диалект). Когато обяви това, останалите другари, които бяха покрай мен светкавично започнаха да се шмугват, кой да гледа етикета на обувките си, кой на блуза или панталон. Джерълд се обади: „Не е само Владимир, всички сме твои приятели!" И се нахвърлиха върху му да показват доказателството: „Made in China" (Произведено в Китай).

Извън шегите нека си спомним за думите на Адам Смит, който казва, че едно от двете най-големи открития на човечеството е откриването на пътя чрез презморската търговия на Европа с Азия. Китай не е само най-бързо развиващата се икономика и най-големият износител в света. Преди всичко трябва да се казва, че Китай една от най-старите и велики цивилизации на планетата Земя, която е дала много за общочовешкото развитие в културен, духовен, физически аспект и съм сигурен, че това няма да се промени. Адам Смит изтъкваше, че „като се обединят до някаква степен най-отдалечените части на света, като получат възможност да задоволяват взаимно потребностите си, като увеличат потреблението си и насърчават взаимно развитието на индустриите си, тяхната обща тенденция ще бъде благотворна." Както Джефри Сакс напомня в книгата си „Краят на бедността": Адам Смит очакваше с нетърпение деня, когато равенството в смелостта и силата ще доведе вместо това до „взаимно уважение на правата на всекиго" и вярваше, че „развитата търговия" ще ускори идването на този ден. Ако действаме мъдро, ерата на взаимното уважение и изгодното сътрудничество между Изтока и Запада най-сетне ще дойдат."

Честит ни юбилей, скъпи приятели от Посолството на Китайската Народна Република в България! С пожеланието България и Китай бъдат една ярка звезда от доказателството, че по-добрите и светли дни идват. Както сам г-ин Дай Бингуо приветства, зад думите му нека застанат останалите държавни глави по целия свят. „Стараем се всеки нов ден да бъде по-добър от предишния."

Добре си спомням последния ден в Перуджа, когато Йе ми позвъни да се видим. На края на вечерта, когато се прегърнахме, сърдечно ми каза:

„Ех, България, ние повече няма да се видим, навярно! Няма да намеря приятел като теб тук!", а аз му обещах, че отново ще се видим, и срещите в Перуджа няма да бъдат последните…

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

И така скъпи читатели от Посолството на Китай, трябва да ви кажа, че Китай е в сърцето ми благодарение на китайския приятел, за когото разказах! Той не знае, че участвам в този конкурс, но ако спечеля, аз знам с кого ще отида в Пекин. С него. Това ще бъде моят подарък за него. Последния ден той ми подари един прекрасен сувенир, плочка на облика на града, мястото, където се запознахме. Беше обикалял много да го избере, както по-късно щях да разбера, преди да си отлетя за България, а аз тогава нямах възможност да го изненадам. Все пак бях спокоен, защото и сега съм сигурен, че един ден ще му връча своя подарък лично. Сувенирът, който ми даде Йе не е по-скъп от думите му, когато ми го връчи: „Подарявам ти сувернир, за да ти напомня за нашето приятелство и затова не ти взех нещо, което с времето може да се изхаби. Защото приятелството в същината си е нещо, което никога не свършва, никога не се износва, никога не се забравя…" Благодаря за инициативата за конкурса, защото той е една възможност и шанс да гласуваш приятелство.

Благодаря, че прочетохте до края разказа ми! Съвсем на финал ви подарявам също така своето авторско стихотворение по повод 62-те години дипломатически отношения с моята страна, отново с най-добри чувства!

Близък приятел е Китай

„Китай… Китай…"

Прошепнах аз.

„Е Далечен твой приятел!" –

отговориха километрите завчаз.

Но те сгрешиха, проклетите!

И кой изобщо ги беше питал?!

Нарочно ли искаха така да ме наранят?!

Дълъг път пред мен и него бе изникнал…

„Китай… Китай…" –

прошепнах аз още по-дълбоко.

И тогава разбрах, че

сърцето винаги е право.

Защото го чух.

Като летящ фенер

освети ума ми

и на хоризонта

прочетох само:

„Близък приятел е Китай!" –

Километрите се свиха в срам и забрава,

като възли на гърчещи се змии.

И приятелството ги пусна да си ходят.

„Нека си намерят други планети,

там колкото си искат да си бърборят!"

Но преди всичко сърцето им се скара:

„Далечен приятел, казвате, е Китай.

Но дали? Запомнете едно и едва после си ходете:

Приятелството в солидарност единствено се мери!"