Една моя история, свързана с Китай

Още, когато летях над китайска земя, към Пекин, очите ми така и не се откъснаха от причудливата, тъмнокафявата бричка върху челото на големия планински масив. Защото само от самолет, „от птичи поглед", може да се обгърне тя – Великата китайска стена. Ти се взираш надолу, напрягаш очи, искаш да видиш нейното начало и нейния край. И когато виждаш, че да се обгърне с поглед тая стена, простряла се като дракон и като дракон се вие по голите гребени на планините, слиза в дълбоките пропасти, възкачва се на стръмните склонове, е невъзможно, ти разгъваш отново свляклата се някъде в краката си карта и ръката ти плъзва по сините й пресечени линии. И сега вече виждаш това, което не можеш да видиш и от самолета: тя тръгва някъде от изток, от брега на Бохайското море, върви на запад, катери се по планини и върхове и слиза, пресича провинциите Хъбей, Шанси, Вътрешна Монголия, Шънси, Нинся-Хубейския автономен район, и спира задъхана някъде в провинцията Гансу, в района на Цзянюйгуан. „Десет хиляди ли е дълга тази стена" - се казва в старинно китайско писание и навярно оттук е и името й „Ванличанчен" – Велика стена, дълга десет хиляди ли".

И ето – сега съм на път за Великата стена. И е хубав, слънчев ден, един от тези меки, слънчеви дни, които в Пекин се срещат само през май и само през ранната есен. Земята е покрита с все още буйна, свежа зеленина, небето, избистрено и синьо, се е вдигнало високо, няма ветрове и пясъци, има само слънце и простор.

Тръгваме… за стената…за Великата…А ако остане време, ще минем и през Летния дворец.

Оказва се, че Великата китайска стена е съвсем близо до Пекин. Не сме изминали и един час и бялата лента на шосето пред нас започва да се катери по планината, ето я и самата стена, но не, тя се изгубва, появява се друга, после друга. И аз разбирам: и едната, и другата, и третата – това още не е голямата, великата стена; макар че всяка от тях би била достойна за удивление. Това са само разклонения, второстепенни стени, строени кой знае кога и кой знае защо, някъде вече изтърбушени, порутени, някъде напълно изчезнали. Но да размишляваме за това – нямаше време, защото колите бързо свиват по острите завои и спират пред самата стена.

Великата китайска стена!!!

Има неща, за които си слушал, че са големи, величествени, велики, живели са в мислите, в мечтите ти, а когато след години се е случвало да ги видиш, виждаш, че не се покриват с изградения в тебе образ, че не са чак толкова „велики". За Китайската стена става някак си иначе. Това, което съм изграждала в представите си, ми се вижда някак си и малко, и незначително пред тази величествена гледка, която се сега се разкрива пред очите ми. Стената тръгва нагоре, по гребена на планината, заедно с нея тръгвам и аз, изкачваме се по отвесно стръмни възвишения, после изведнъж слизаме право надолу, завиваме остро наляво, после пак нагоре, задъхвам се, спирам, за да си поема дъх, а Великата стена не спира, катери се, възкачва се нагоре, по склоновете, по върховете, поема по билото на високата планина, пълзи, върви, докато се изгуби нататък, в голата планинска безгранична необятност. До десет метра е висока тази стена и толкова навярно широка, и дълга, дълга – както в старото писание е казано – до десет хиляди ли. Стената потъва в необятността, а аз съм се облегнала на назъбените странични колони, искам да си поема дъх, да си припомня всичко, което прочетох през последните седмици и дни за това чудо, на което съм застанала сега.

Започнали да я строят още през векове преди нашата ера, в епохата на „воюващите царства", но най-голям размах строежът получил седем века по-късно, при първия император на първата династия Цин Цин Ши-хуанди. Нали си го спомняте, онзи „с високо счупения орлов нос, с дългите тесни очи, птичи гърди, глас на чакал и ум на тигър". Защото той именно, Цин Ши-хуанди, искал да се подсигури от нашествието на хуните. Старите летописи съобщават, че императорът изпратил тук триста хиляди войници и милиони хора, политически затворници, селяни, които и в лютите зимни ветрове, и в разжарените летни горещини сами, с голи ръце, се изкачвали по върховете, по тези същите върхове, на които сега на всеки десет метра се спираме, за да си поемем дъх, изкачвали огромни каменни блокове, кирпич, земя. Съобщават още, че за да покаже някаква справедливост, императорът изпратил на строежа и сина на военния министър. Но той бил слаб, слаб и невръстен, не издържал, а майка му, взета като заложница от императора, се хвърлила от стената. От отчаяние и мъка. Това е историята. А легендата? Легендата говори, че същата тази жена, посърнала, убита от скръб, тръгнала да търси сина си, вървяла и плачела, и питала, но никой нищо не знаел за нейния син. А безкрайна била стената, безкрайна била и нейната мъка. И когато изгубила надежда, че ще го срещне, седнала на стената и заплакала, сълзите й бликнали обилно и били така горещи, че подкопали стената, стената рухнала. И в основите й са не само костите на майка и син, а и на всички загинали тук – от глад, от изтощение, от студове и пек. Казват още, че всеки половин метър от тази велика стена е поглъщал по един човешки живот. Десет хиляди „ли" – десет милиона човешки живота. И пее поетът:

В тази пустош до днес вятърът още се чува

Как проплаква над костите мъртви в нощта.

…И започната тази стена векове преди нашата ера, тя е завършена в XV в. на нашата ера, през Минската династия. Цели двадесет века, две хиляди години е строена тя.

Запотени, задъхани, захласнати от тази красота и величие, бяхме се изкатерили вече до най-високата точка на реставрирания отсек от стената, но слънцето, също като нас и то бе застинало, бълваше пламък и ни сочеше пътя, нататък към Летния дворец. Двете коли отново поемат криволиците на стръмния обратен път.

От пътеводителя на Пекин, научавам, че Летният дворец – „Ихъюан", и езерото Кунминху са изникнали тук, на десетина километра от Пекин, в „Планините на дълголетието". А някъде на върха, потънал в сочна зеленина, се спотайвал „Храмът на морето на мъдростта". А отсрещният зелен хълм, върху който се издига красивата бяла пагода, е „Планината на нефритовия извор". А някога, „Планината на дълголетието" се е казвала „Златна планина", а по-късно, при Юанската династия е била преименувана на „Водоемна планина". При минската династия на върха на тази планина е бил издигнат нов храм „Храм на светото благоденствие", а при династия Цин – и „Планината на дълголетието", и езерото „Кунминху" са се прекръстили вече на Цзинънюан – „Парк на най-чистото водно вълнение". А императрицата Цъ-си, същата, за която се носят легенди, похитителка и прелъстителка, която по завещание на императора Сян Фън – трябваше да бъде само майка-настойница на четиригодишния си син – император, а постепенно съсредоточила в ръцете си цялата власт в поднебесната империя, императрицата-тигрица, на която според цинските летописи, „всяко от нейното меню се състояло от 180 ястия и имала 48 слуги-келнери", със средствата, предназначени за построяването на китайски военноморски флот, построила този дворец и парк. И само белият мраморен кораб с двуетажната палуба на своята жадна императрица, който все се готви за далечно плаване, и все стои до самия западен бряг на езерото, напомня за несбъднатия военен флот.

Влизам през главния вход на двореца – „Източната врата", срещат те бронзови лъвове, феникси и дракони, минавам край „Двореца на хуманността и дълголетието", приближавам „Градината на благоуханието и мира", после тръгвам по дългата, повече от километър и половина красива галерия „Чанлан" – „Дългата галерия", опънала се като пъстър дракон от „Вратите, канещи луната" – на изток, до „Беседката за писане на камък" – на запад. След това можеш да тръгнеш от „Главната арка" долу, на самия бряг на езерото, и през „Двореца на облачните висини" и „Храма на сиянието на добродетелите", за да се издигнеш до самия връх на „Планината на дълголетието".

Летният императорски дворец е наистина красив! Красив е и с великолепните си, в китайски стил павилиони, галерии, беседки, изкусно извезани със стари китайски орнаменти и резба, и с пищната си зеленина, храсти и цветя, и с бликащата си хармония от поетични имена, и с това чудно съчетание на планина, архитектура и езеро.

До самия летен дворец долу, под красивата бяла пагода, по склоновете на „Планината на нефритовия извор", зад дебелите каменни зидове се е потулил друг дворец. И само цветните алеи, които понякога могат да се мярнат зад случайно открехнатите тежки, ковани порти, зелените кичури на кичестите дървета, които страхливо подават рошави глави над дуварите, и зеленикавият поток, който си е проправил път, напомнят, че това е някакъв пищен оазис сред посърналия от горещини и ветрове поле.

Особено голяма битка водихме с един напорист юнак, който продаваше гипсови бюстчета на Буда – това е една от най-масовите туристически стоки – Буда половин метър, Буда двадесет сантиметра, Буда три сантиметра. Беше на излизане от забранения град. Там след последната пагода се минава покрай друг голям паметник на Буда, където се снимаме, минава се през един двор на нещо като къща пагода – оградена, както е навсякъде, където това е възможно и дори, където не е възможно, с подобия на нашенските варовити камъни.

От нищо китайците правят красота. Цветя всякакви около камъните, където има малко земя, се хванали – скалата е висока, разядена, сякаш е поливана с киселина и на много места киселината е ръфала, както е могла от камъка, така че се е получило нещо като скала дантела. Защото в една такава пагода и около нея откриваш цялата китайска философия на живота. Той се състои от вода, огън, земя, въздух. Всичко това около една китайска пагода го има. Огънят е вътре – в къщата. Водата, камъкът и земята са около нея. И съчетани така, че най-напред да те връхлети чувството, че първо си застанал пред красотата, после виждаш детайлите.

Търговската страст на китаеца не отстъпва на никого и не се спира пред нищо. Още на километър от „Стената" те посреща един взвод от млади китайци веднага щом оставиш колата на паркинга. И според времето пробутват онова, което в момента му е най-нужно на туриста. В нашия случай, понеже беше жега, предлагаха ветрила, чадъри за слънце и книжки, обясняващи чудото на великата китайска стена. Вървят след теб, дърпат те, изпреварват те, пак те настигат, знаят десетина думи на английски, като „хау мач" (колко даваш ти), после той ти казва каква цена иска, ти тръгваш, той пак те настига. Ако не е той, е тя. Вървят стотина, може и двеста метра пред теб, зад теб, дърпат те, настояват, цената пада, като че е била вързана за конец и вдигната високо и сега някой е прерязал конеца. Установихме и в следващите си прения, където ставаше дума за цени и стоки, че те искат десетократно повече в началото. Особено добре тая работа с търговията я вършеше Христо от групата – той пък даваше десетократно по-малко и си тръгва. Те го настигат, пак питат - „хау мач"?, ти вдигаш два-три юана отгоре от нищото, което си казал. Сега китаецът или китайката си тръгва обидена, но след малко пак те настига и ти казва с двадесет-тридесет юана по-ниска цена, ти махаш с ръка, че не си съгласен, тя пак те пита - „хау мач", ти качваш два-три юана отгоре – нова сръдня, ново тръгване – знак, че сделката няма как да стане при тази унизителна цена.

Спектакъл и половина се разиграва – с удряне по стоката или с дърпане – ако е плат, да се покаже колко е качествена. Ако не си готов да платиш вече преполовеното от началната цена, ти предлагат като втори ход още една стока за същите пари. Играта си е игра, както заради юана, така и заради самия спектакъл.

В Шанхай, в една от нощите, в които се разхождахме сред гъмжилото от млади хора по брега на реката, се открехнахме, че сред една от масово пробутваните стоки са часовниците. И тук не ни оставят на мира две минути. Ако единият все пак се откаже да ни атакува, емва ни друг. Навира ми в носа един марка „Радо", аз му показвам моя, демек имам си много хубав часовник, той гледа марката „Суоч", и ми дава знак да го хвърля в рекат – сиреч, махни го този боклук, купи моя часовник – евтино ти го давам. И една от нашите колежки - Краси се хвана. Защото един от дамските часовници много й хареса, а друг пък, по-тежък и достолепен, искаше да подари на баща си. И купи два – не бяха скъпи. Ние с Христо се заехме да сверим и единия, и другия. Аз се заех с дамския, който Краси, ако имаше как, щеше да разцелува – толкова й харесваше. Е, нагласихме го, тръгна, зацъка. Момчетата, които ги продадоха изчезнаха яко дим. След десет минути часовникът спря. И не пошавна повече. Толкова труд за нещо, което не работи.

Както става ясно, във всички случаи минатият е наистина купувачът, защото, ако не е минат, откъде ще дойде печалбата, за която този човек цяла нощ обикаля, дано срещне някой такъв като нас – мераклия с малко пари, да си купи скъп часовник. Изобилието от стоки, най-често по цялата улица еднакви, е голямо. И се чудиш как се издържат, кой купува от всички тях. Щом са тук, значи просто няма къде другаде да го спечелят този заветен юан. От ранни зори до полунощ са тука.

Продължихме движението по затихващата търговска столица. Като ме видяха, че съм безпомощна и зяпам напосоки – това беше в най-красивата централна част на стария Шанхай, предложиха ми часовник – в никакъв случай не скъп. На всеки кръгъл час от вътрешността на часовника се показваше Мао – със синята рубашка, и приветствено започваше да маха с ръка на китайския народ и на прогресивното човечество. Като помаха така около тридесет секунди, Мао се прибираше – тъй до следващия час. Часовникът не купих, но купих една запалка по системата на безкрайния пазарлък и я подарих на Ангел – в нея, като я щракнеш, излиза пламъчето и се появява една снимка на председателя Мао – докато гори пламъчето и палиш цигарата си, Мао те приветства. Това е едни вид лека закачка с „Величието". Общо взето, никъде другаде и по никакъв друг начин не видях подобно отношение към него.

Сигурно, когато преравям паметта си, някъде на първите редици ще бъде град Ханджоу. И не защото той е голям колкото цяла България, такива градове, дал Буда на китайците, не защото е столица на една от източните провинции, столици и древни, средни, и най-нови – да търсиш из китайското дълбоко минало, не и за това, че не само на мен е харесал този град, но и на шефовете и собствениците на 2200 предприятия с чужди инвестиции.

А защото тук прекарах една вечер сред възможно най-красивата околна среда, каквато може да си представи човек…Огромно езеро, в езерото цъфнали лотоси…Така цъфнали, че им иде да пропеят или да се развикат, та ако някой не ги е видял и си върви по крайбрежната алея, да ги чуе и да дойде да ги погледа, да наслади око и душа за години напред.

Знае се, че лотосът е красиво цвете…Ама че събрани на туфи, на туфи от половин декар, цветовете му могат да предизвикат такива силни вълнения в душата на човека, не бях предполагала…Пътуваме по една сама по себе си неповторима с дървесното си разнообразие крайбрежна алея. Дълга алея със зеленина всякаква по брега. И пагоди с ресторантчета, каквито фантазията ти отказва да прикъта за спомен – също тъй всякакви…И тъй пет-шест километра. От езерото китайците в Ханджоу са направили море – едно от най-красивите морета, на които съм бил. И град около езерото са завъртели, пак един от най-красивите, които съм виждала…От другата страна на езерото картината е същата…Даже на две места езерото е прихванато, да не се попилее, от два моста. Ако щете на въздишките ги наречете, ако щете на щастието, на запознанствата, на разходките – все ще е вярно. Тези мостове са толкова дълги, че все едно са препасали езерото.

Бавно, със завои, с разминавания трудни и тънки, с други такива като нас минаваме през малки мостчета, по тънки циментови пътеки, които са накъсали голямото езеро на парцелчета, около които са пуснали миризмите и цветовете си въпросните малки лотосови плантации…На едно тясно кръстовно място бусчето спря, недалеч имаше спряно друго бусче, изопнал се беше огромен черен мерцедес от най-новите и най-скъпите…Място за високи гости, за отговорни делегации, за пълна ситост на окото и душата. Стовари ни бусчето .- сега стотина метра пеш… да вървиш пеш върху вода като един Исус Христос, обграден с човешко щастие. И разбира се, из тази вода като наколни жилища са поникнали пагоди…Пагоди – не на два етажа, а само на един, не от много стаички, а от една и половина до две.

Сбогом, Китай. Ще ме извиниш, ако съм сбъркала някъде в оценките си или описанията си за теб. Факт е, че ти остави у всички ни чувството за новата цивилизация на 21 век, която, ако съдя по онова, което видях, дава оптимизъм за бъдещето на човечеството. С такива мисли напускам Китай.

Виктория Румянцева

гр. Гоце Делчев