Пътят към любовта

„Дао, което може да бъде изказано, не е вечното Дао"

Дао Дъ Дзин

Как бих могла да разкажа една моя история свързана с Китай, когато всяка моя клетка е запаметила в себе си усещания, цветове, аромати и спомени свързани с тази страна и нейните чудесни хора и кутура. Та нали ако можех да избера една история свързана с Китай, то значи Китай на нищо не ме е научил. „Дао, което може да бъде изказано, не е вечното Дао", казва Дао Дъ Дзин, а Китай е вечен път, вечна философия, която се разказва на длъж и на шир от поколение на поколение и винаги остава недоизказана и вечна.

С Китай се запознах, когато бях на шест годинки и от тогава не остава ден, в който да не си кажем „Здравей". Ще ви разкажа, за моята първа среща, както и за ежедневните малки срещи, които имам всеки ден с тази необятна страна, която не се ограничава в сухите статистически данни от икономическите бюлетини или с впечетляващите географски факти в учебниците ни. Това е страна, до която всеки човек на тази планета се е докоснал и това е истинско чудо. Хващаме Китай в ръка всяка сутрин с четката си за зъби ''Made in China'' и черпим по този начин, без ни най-малко да осъзнаваме, от силната индустрия и пословично трудолюбие на тази страна. Възхищаваме се на Китай всеки път, когато с притаен дъх гледаме фойерверки и се радваме на изобретателния гений на народа и. Китай ни прави по-красиви, когато ни загърне в августовска вечер със своята коприна и ни прави по-сполотени, когато извади едно тесте карти, за да поиграем с приятели. Той е всичко това и още много, което не може да бъде изказано...

В първи клас, родителите ми решиха, че е време да се занимавам с някакъв спорт, било то и само за здраве и така се озовах в залата по УШУ. Още на входа баткото и какичката, които ми станаха треньори ме спряха и ми казаха:

- Свий дясната ръка в юмрук, а лявата изпъни в длан- допри ги и се поклони на залата преди да влезеш. Правим това, за да отдадем почит на тези, които са били в залата преди нас и на тези, които ще влязат след нас.

Тогава разбрах само, че си имам работа с нещо ново и различно, за първи път някой ми говореше за почит, за чест, за традиция. Малко по-късно разбрах, че с този жест показваме, че ние сме само прашинка от пясъчния пъзел на традицията и историята и не сме по-важни от тези преди нас и тези след нас. Нашето дело е също толкова важно и значимо, колкото това на предците ни и така тези след нас ще трябва да го пазят.

УВАЖЕНИЕ- Това беше първото, на което Китай ме научи.

После влязохме в залата и започнахме да разглеждаме оръжията, които някой ден ни бе обещано, че ще хванем в ръце си.

Хванах меча (дзян) в детските си ръчички, огледах се в бляскавото му острие и започнах да го размахвам из залата. Туатакси треньорите ми го взеха от ръцете и аз започнах да плача. Не можех да разбера, защо не мога да хвана този красив меч още сега и да науча всичко в УШУ още днес. Веднага ми казаха, че първо трябва да уча как да си държа тялото в правилна позиция, как да контролирам движенията и мисълта си и чак тогава ще мога да хвана меча. Казаха ми, че това ще отнеме много години тренировки и чак тогава ще съм готова. „Как ще разбера?"- попитах аз и приклякайки до мен, треньорката ми разказа следната китайска приказка.

Отишъл един човек при майстор по УШУ и му казал, че иска да го научи на всичко, което знае. Майсторът му показал един голям куп с ориз и му казал да взима с по два пръста по едно зрънце и да ги хвърля зад себе си. Чак когато целият куп бил зад гърба му щял да го вземе за ученик. Хвърлял човекът със седмици и като бил готов, отишъл при майстора, за да започва с тренировките.

-Готов съм майсторе- казал той-Целият куп ориз е зад гърба ми.

-Тогава се обърни и го прехвърли от другата страна.

Започнал пак ученикът и това продължило дълги години. Един ден решил, че майсторът нещо го баламосва и тъкмо щял да се откаже, когато видял как един мъж понечва да удари дете на улицата. Отишъл при него и без даже да разбере как, го хванал с два пръста, като зрънце ориз и го метнал зад гърба си.

Бях на 6 годинки и тази приказка много ме впечетли, та нали и до днес я помня, но така и не я разбрах напълно. Всеки път обаче, когато сега искам да постигна нещо, спомням си приказката, хващам моите „зрънца ориз" и започвам да се трудя, докато с лекотата на уменията си успея да стана най-добрата.

ПОСТОЯНСТВО- това бе вотрото нещо, на което Китай ме научи.

Отидох след време на първото си състезание. Бях изирала своята форма и наблюдавах изпълненията на приятелите си. Имаше едно момче, което изигра всичко точно, без грешка, но доста вяло и някак без душа. Излезе после друго и започна да показва уменията си пред съдиите. Не беше никак точно, но пък цялата му осанка, дух и лекота на движенията бяха толкова силни, че сякаш бях забравила изобщо да гледам за грешките. Той спечели състезанието.

Отидох и казах на треньорите си: „Той игра по-неточно от другия, но пък сякаш забравих да гледам детайлите".

Тогава един от най-възрастните треньори, Майстор Сяо Цин ми каза: „Когато нещо е красиво, съдиите са благосклонни".

СТРЕМЕЖ КЪМ КРАСОТА- това беше третото нещо, на което Китай ме научи. Да се стремя всичко, което правя да бъде красиво и изпълнено с финес, тогава „съдиите" на живота винаги са благосклонни.

И така тринадесет години бях в залата по УШУ, докато един ден не паднах и не контузих крака си, така че никога да не мога да отида отново на състезание. Смятах, че животът ми е свършил и, че годините на труд са безполезно изгубени само за секунда. Много време се опитвах да се възстановя, но разбрах, че стечението на обстоятелствата е необратимо. Един ден, след усилени болезнени тренировки на контузения крак, седнах на пейката до треньорите си и се разплаках. Поплаках минута и чух от другия край на пейката съветът, който промени живота ми

- Конфуций е казал: „Най-великата доблест не е в това никога да не паднеш, а да се изправиш всеки път, когато паднеш."

Връщане назад нямаше, можех само да се примиря, че вече няма да съм най-добрата в залата, но няма да съм по-малко доблестна, ако поема по друг път с високо вдигната глава, било то и леко понакуцваща. Не можех да мразя УШУ за болката, защото не можеш да мразиш най-верния си спътник и най-мъдър учител. Научих много през първия си ден в залата, когато бях на 6, но научих още толкова през последния си ден, когато бях на 19.

СИЛА НА ДУХА- това е последното нещо, което научих в залата, но не и последното, на което Китай ме научи.

Станах студентка и подходих с уважение, към моите нови учители и към старите такива, точно както научих, когато бях на шест. Отдадох се напълно на новото си призвание и захвърлях трудностите с постоянство, точно като оризови зърна. Стремежът ми към красота често отваряше нови врати пред мен, а силата на духа ми позволи да осъзная, че всичко, което съм научила ме прави това, което съм и винаги трябва да се изправям и да вървя по своя път.

Тези четири принципа не са Китай, те са малка част от това, което неговият дух под една или друга форма избра да ми покаже от себе си. Знам само, че това, което научих в първия си ден в залата и това, което разбрах през последния е повече от всичко, което съм научила в училище през всички години и е всичко, на което моите родители биха желали да се науча.

И сега от време на време вадя меча от канията, оглеждам се в него и виждам момичето, което искаше всичко, но не знаеше как да го постигне. Никога не съм виждала Китай, но Китай отвори широко обятията си за мен и ми подари частичка от своята традиция чрез УШУ и всички малки свои тайни, до които се докосвам ежедневно. Китай ме отгледа като родно дете и живее в мен всяка секунда чрез своите уроци. Всичко това, Китай направи неусетно, постепенно, проправяки си път до сърцето ми с постоянството и лекотата на река. Ако можех да назова пътя, който извървяхме с Китай, бих го направила така- Пътят към любовта. Но не бих могла, защото „Дао, което може да бъде изказано, не е вечното Дао", а нашият път е вечен.

Дали сега или след много години, аз съм сигурна, че ще видя Китай, защото ние си принадлежим и аз съм още едно от децата му. А до тогава ще продължавам да се възхищавам на четката за зъби, коприната, фойерверките и ще вадя от време на време меча, за да се огледам и да си спомня, коя бях аз преди да се докосна до мъдростта му.

Виолина Данчева Данчева

гр. Варна 9000