Моят детски Китай

Трябва да съм бил около 10-годишен. В онези времена нямаше компютри, нито електронни игри или други подобни чудеса на техниката. Ваканциите си прекарвах при баба и дядо, които не живееха точно на село, но в самия край на един малък град – Нова Загора. Единственото ми развлечение там, освен да играя с децата на съседите и от време на време да закачам домашната козичка, над която баба бдеше като над съкровище, бе да слушам радио. Вечер, след като всички заспяха, аз започвах да въртя копчето на един стар японски транзистор и си представях, че пътувам по света. Разни говорители на съвсем непознати езици съобщаваха със сериозен или пък весел тон някакви неща, които сигурно са били важни или пък забавни. На друго място звучеше музика, на трето се чуваха странни морзови сигнали, които винаги гадаех какво ли означават. Представях си как някой радист изпраща кодирани послания от океана. Имаше дори радио, което постоянно излъчваше плисък на морски вълни, дори такова, на което позивният сигнал бе песен на птица. Знаех кога и къде на къси вълни мога да уловя най-различни станции. Понякога просто въртях копчето, за да потърся някоя нова. Една вечер, беше малко преди полунощ, попаднах на непознато радио, което ми говореше на съвсем познат, макар и странен, български език. Сигналът ту бе силен, ту отслабваше. Чуваше се как дикторът съобщава вълните, на които излъчват, след което пожелава лека нощ. После зазвуча музика, която в момента не можах да определя от коя държава е, но ми се стори загадъчна и много далечна.

Предаването приключи, аз чаках да започне ново, но предавателят така и не се включи повече. Направо не можех да заспя от любопитство кое ще да е това радио. Едва дочаках да дойде и да си замине следващият ден, за да може вечерта, но вече по-отрано, да потърся на същата вълна станцията с онази толкова интересна и далечна мелодия. Помня, че дори изпитвах притеснение дали старият ми транзистор ще може да улови сигнала пак. Или пък да не би радиото да се откаже да излъчва повече на български. Бил съм малък – нормално е да са ми минавали всякакви налудничави мисли. Слава Богу, предаването си беше там, както и дикторът с неговия странен български. Този път ясно чух да съобщава, че това е радио Пекин. Леле, как само се почувствах тогава. Обзе ме някаква детска гордост. Представяте ли си – Китай, за която знаех от училище, че е огромна държава, има специално радио, което излъчва на езика на една толкова малка страна. Едва после разбрах, че това радио не е създадено специално за България, а мисията му е да предава на още много езици. Но от това гордостта ми не намаля. Почувствах се специален. Стоя си аз в къщата на баба и дядо в Нова Загора, а чак от Пекин някакви хора ми говорят на български и ми пускат музика. В онези години за моя детски кръгозор Китай изглеждаше далечен като звездите на небето. Всеки път, когато потърсех тази екзотична радиостанция, замирах от удивление. И тайно си представях как политам в пространството натам към Китай. Разбира се, не със самолет, а примерно с вълшебно килимче или със силата на някой дух-магьосник, който само казва "абракадабра" и ме прехвърля през държави и континенти.

С времето слушането на радио Пекин се превърна за мен в любимо хоби. Някъде около 1989 година реших да им напиша едно писмо. Помня, че вътре обяснявах от колко години следя програмите, а накрая дори ги поканих на гости. След около месец и половина ми отговориха, а аз бях най-щастливия човек на света. После започнахме да си пишем редовно. Минаха години. Милите ми дядо и баба един след друг си отидоха от този свят. Къщата в Нова Загора опустя. Моят стар японски транзистор вече се умори и също замлъкна. Аз пораснах. С появата на домашните компютри слушането на радио вече не беше същата екзотика от детството. Но програмата на български от Пекин си остана нещо специално за мен. Както и редовните писма, които летяха между България и Китай. В радиото вече знаеха, че съм техен стар слушател. Често ме поздравяваха с някоя песен или пък отговаряха на мои въпроси. Понякога съобщаваха, че и други слушатели от България са им писали. Изпитвах малка ревност – че как така и други ще слушат, това радио аз първи съм си го открил! Знаех по имена всичките журналисти от българската редакция в Пекин, а аз бях доволен, че и те знаеха моето. Често си говорехме по телефона.

Моята детска мечта да прелетя над континенти и държави обаче се сбъдна чак през 2008 година. Беше горещ август, когато за първи път стъпих на китайска земя. Тъкмо бяха започнали Олимпийските игри. Столицата бе празнично украсена с всякакви гирлянди и плакати в чест на спортното събитие. Вечер градът буквално блестеше в светлини и феерия. А аз тайничко, чисто по детски, си представях как цялата тази украса е заради мен – специалният гост от България, който преди толкова много години, в старата бабина къща откри за себе си Китай.

Божидар Михайлов Божков

гр. Бургас