ЕДНА МОЯ ИСТОРИЯ, СВЪРЗАНА С КИТАЙ
Всъщност....моите истории, свързани с Китай са две. Едната е много лична, а другата – професионална. И двете обаче са истински, уникални и от тези, които те бележат завинаги....
Всичко започна в края на 2007-ма, когато разбрах, че съм включена в екипа на БНТ,който ще отразява Олимпийските игри в Пекин от мястото на събитието. Разбира се, много се зарадвах, защото Олимпиадата се счита за своеобразен връх в кариерата на спортния журналист. И разбира се, доста се уплаших. Предстоеше ми голямо професионално предизвикателство и то в огромния, неизвестен и толкова различен Китай. Никога не бях ходила изобщо в Азия. Мисля си, че Китай е от местата, в които се влюбваш веднага или не го приемаш никога. Въздухът, който е голям проблем тук и отблъсква доста хора , ми понесе от първата секунда. Не знам защо. Смогът образувал се от вредните изпарения и обгърнал целия Пекин не понася на много от чужденците, които идват тук. Беше много топло – 6ти август, и много задушно. За мен, обаче, това не се оказа проблем и още с първите крачки на летището в Пекин си казах – може би това е моето място. По-нататък станах свидетел на нещо уникално като спортно събитие от всяка една гледна точка, а китайците се оказаха хора, които искаха за всичко да ти помогнат и всичко да ти покажат. Не знам дали спортитстите тогава бяха заразили с духа си града или Императорите бяха прехвърлили енергията си върху съвремието, но аз изпитвах някакво абсолютно непознато чувство. Магнетизмът на Забранения град, величието на китайската стена и неповторимата китайска кухня намериха място завинаги в сърцето ми. Кога си казах, че ще се върна пак ли? Когато отидох в Храма на небето. Там сякаш времето беше спряло. Никога не съм виждала по – весели хора от тези, които играеха и пееха по алеите. Ако някой тогава ме беше попитал какво е щастието, щях да му покажа тези китайци, които изпитваха безкрайно удоволствие от живота. Видях ги пак, две години по-късно. Сякаш вечно са били там и вечно ще си останат. Върхът на емоциите през 2008ма беше, когато Румяна Нейкова спечели единствения златен медал за България. Бях в студиото на Българската Национална телевизия в Международния телевизионен център. Започна състезанието на гребния канал и напрежението растеше с всяка секунда. Борбата между нашата Руми и Екатерина Карстен от Беларус от години беше станала пословична. На Олимпиадата в Сидни през 2000та година златото беше решено чрез фотофиниш в полза на Карстен. Сега в Пекин дойде моментът за реванш. Дори Президентът на България беше на състезанието. 16-ти август 2008ма година. Около 10.30 часа българско време. В Китай вече беше следобед. Като ден днешен го помня. Започва финалът на скиф при жените. В студото се беше възцарила тотална тишина. Старт! Повежда чехкинята Мирослава Кнапкова, Нейкова я изпреварва, намесват се със силни атаки и Екатерина Карстен и американката Мишел Гюрет. Кой кого? Последни метри и..... Румяна Нейкова е олимпийска шампионка. Сякаш взрив избухна в студиото. Всички започнахме да се прегръщаме и да плачем.... В следващата минута колегите от другите студиа съседни на нашето нахлуха, за да ни поздравят. Това е! В Китай изпитах невероятната гордост от това,че съм българка, колкото и клиширано да звучи.
Година след края на Игрите в Пекин, се срещнах със съпруга ми. Дълго време той беше подложен на едни непрекъснати разкази от моя страна колко е хубаво в Китай и как на всяка цена и трябва да отидем заедно. Сега ,като връщам ленатата назад, не знам точно как и кога се роди идеята да заминем и да се оженим там. Сватба и сватбено пътешествие в едно. 22-ри октомври 2010година, българското посолство в Пекин. - Вие Люба Стаменкова Пашова съгласна ли сте да се омъжите за Петър Миланов Христов? – Да! . В този момент акапелно прозвучаха химна на Олимпийските игри и неповторимата българска песен „Една българска роза". В края на церемонията осъзнах, че Китай се беше превърнал в домакин на две от най- важните събития в живота ми и че искам и аз завинаги да остана при щастливците от Храма на небето. Сключването на брака ни съвпадна с тържеството по случай 61 години от установяването на българо-китайските дипломатически отношения и 50 години от построяването на сградата на посолството. За нас това бе огромна чест ! Получихме страшно много подаръци от гостите, които бяха там. Две огромни калиграфии направени специално за нас, сега красят дома ни и във всеки един момент ни пренасят пак толкова далече . Топлите думи, с които ни поздравиха китайците в българското посолство , няма да забравим никога.
Със съпруга ми засадихме божур в двора на посолството. ...
Може би един ден ще се върнем да видим дали е разцъфнал пак....и да го полеем.
След години тази приказка ще я разкажа и на нашата пораснала дъщеря, която още от раждането си има своята лична история свързана с Китай. Защото хвърлихме пъпа и на стадиона Птичето гнездо.
Люба Пашова – Христова
журналист в БНТ
