Една моя история, свързана с Китай

Казвам се Анатолий Вътов. В момента работя като екскурзовод в пещера „Леденика" във Врачанския балкан. Моята история, свързана с Китай, започна през 1988 г., когато пристигнах там, а през 1993 г. се дипломирах се в Нанкайски университет в Тиендзин, факултет „Компютърни системи".

Пиша това есе за себе си, за спомените ми, с желание да възстановя спомените си от студентските си години, едни щастливи години, един отминал хубав период от живота ми.

Как заминах, късмет или съдба? И до сега не мога да го определя. Но за намесата в тая съдба немалка роля изигра отличната ми оценка от приемния изпит по математика за тогавашното ВМЕИ „Ленин", сега Технически университет.

По онова време службата в казармата беше задължителна и траеше две години. Бях втора година редник в поделение в сливенския гарнизон, когато получих предложение от тогавашната държавна фирма „Микроелектроника" в Ботевград. Предложението беше да стана техен стипендиант в една от изброените в писмото държави, като, освен Китай, останалите бяха от тогавашния соц. лагер в Европа. Предпочетох да пробвам с Китай, с желание да видя нещо ново и интересно, да се докосна до един различен свят и култура. Спечелих стипендията на тогавашната държавна фирма. Моето заминаване за Китай имаше нееднозначни оценки сред офицерите и старшините и нас, студентите за чужбина, ни уволниха по-рано и септември заминахме. След междинното кацане в Берлин и след дълъг полет кацнахме на пекинското летище. След едноседмичен административен период в Пекин се качихме на влака за Тиендзин.

Бяхме посрещнати на тиендзинската северна гара от хора на института, в който щяхме да учим езика. Първото ми впечатление от Тиендзин беше, че е град, различен от Пекин. Е, то всички градове се различават, но пък беше също толкова многолюден. Преди да дойдем в Тиендзин, в Пекин се научихме да ядем с клечки, но за това, че кухнята в тая страна е по-особена, знаехме предварително – екзотична и интересна. И днес, когато ходя на китайски ресторант, с удоволствие си поръчвам любимото ми пиле с доматен сос и пелмени. И така, след като ни настаниха, трябваше и да започнем да учим. Отивайки в тая страна да уча, не бях предполагал, че ще ни бъдат предоставени толкова удобни условия за живеене и учене, бяхме в общежитие за чужди студенти, състудентите ни бяха най-вече от т. нар. западни страни. Годината мина, учех старателно, бях отличник по успех. Учех с цел да придобия умения за изучаването на специалността. За разпускане от ученето играех билярд, тенис на маса и тичах на спортната площадка пред общежитието.

В групата бяхме седем българи, аз бях в стая с Павлин, а в стаите до нас живееха още Тошо и Павел, Добри и Борко, а Пешо беше с канадеца Пол. Ако направим ретроспекция на времето, в смисъл какво се случи с нас, е интересно. Тошо и Павел станаха търговци, и то добри търговци, Павлин се дипломира успешно, доучи в Япония и САЩ, сега е програмист в Сан Франциско, Добри работи като инженер в Шанхай, семеен, със съпругата си Рейчъл, също наша състудентка, и с двете си деца, Борко пък живее и работи в Китай с китайската си съпруга, а Пешо след дълъг престой и работа в Шанхай замина за САЩ.

Изучаването на китайски език не бих казал, че е лесна работа. Често пъти след уроците с Павел тръгвахме с колелетата по сергиите да изпробваме наученото, но всеки път безполезно.

След време се убедих, че ученето и практиката на тоя език трябва да е две години, една година е недостатъчна. Пропуснах да спомена, че за изучаването на езика бяхме разпределени в така наречения Тиендзински обикновен университет (Normal University), имахме три дисциплини: слушане с разбиране, слушане с говорене, правилно говорене с писане.

Годината мина, бях в групата втори по успех със средна оценка от 95 точки.

Прибрахме се лятната ваканция, тя беше чудесна, отидохме на почивка в младежкия център в Приморско, но след хубавите изживявания дойде септември, качихме се на самолета за Пекин, за да започнем ученето по специалността си.

Аз и Павлин бяхме разпределени в близкия Нанкайски университет. Българската ни седморка се разпадна, Тошо и Павел отидоха в Шанхай, Добри, Пешо и Борко отидоха в Нанцинг.

Настанявайки се в Нанкай в общежитието за чужди студенти, все още не подозирах, че ме чакат 4 трудни години, защото да учиш за програмист на китайски, се оказа че въобще не е лесна работа, поне за мен.

Чакаха ме 4 години на изпитания и нерви, но пък безспорно партитата там бяха чудесни.

Чуждестранните студенти в Нанкай бяха от цял свят, повечето от САЩ и Япония, но освен нас, единици бяха тези, които учеха специалност, повечето учеха език.

Образователната система в тая страна се оказа много различна от нашата, нещо което не предполагах. Докато в България първите 2 години се изучаваха фундаментални дисциплини, това в Китай го нямаше. В България по това време дори не бяха и въведени образователно-квалификационните степени.

Започнахме с Павлин. Ние имаме една поговорка, че всяко начало е трудно, но при мен в конкретния случай се оказа, че трудно бе не само началото, а и целият четиригодишен образователен процес.

Изненадващо за мен тук на лекциите не се водеха записки – нещо, което бях усвоил добре от математическата гимназия в родния ми град. Преподавателят обикновено изписваше няколко реда на дъската, след което само се говореше. Е, случваше се по някои дисциплини да се чертае повече, но задълбочено записки не се водеха. По важното за специалността, която учех и дипломирах, са практическите умения, които трябва да се усвоят, за да се прилагат в работата.

Връщайки се в България след известно време, забелязах, че тук вече се прилага същата образователна система: 4 години за бакалавър, 5 за магистър и т.н. Забелязах го, когато учех и завърших едногодишна квалификация за учител по информатика; беше ми интересно, но и досега нямам желание да упражнявам тази професия.

През 5-годишния си престой в Китай имах възможността да попътувам доста. Интересно ми беше навсякъде.

Първи курс пътувахме до Сиан, видяхме и се полюбувахме на армията от теракотени фигури с човешки ръст. Незабравима ще ми бъде и екскурзията на първата ми зимна ваканция - с влак стигнахме до Гуанджоу, след което с кораб до Хайкоу и с автобус до Саня, най-южната точка на Китай, където изкарахме морска ваканция около 2 седмици.

Бях още в Шанхай, Судзоу, Нанцинг, както и в Макао.

Както и да е, вече 6 години съм екскурзовод в пещерата на Врачанския балкан, посрещам китайски гости, както и с удоволствие посрещам гостите от китайското посолство.

Веднъж мой гост бе господин Лу, китайският търговски представител, който ми каза, че ако сега отида до Китай, вероятно няма да се ориентирам, тъй като Китай се променя непрекъснато.

Е, с това есе искам да пробвам. По-голямото ми желание обаче е да видя Тиендзин и любимия си университет.

Анатолий Вътов