ПРОДАВАЧЪТ НА ШАПКИ

Задухата притискаше с все сила ширналия се наоколо пазар, а хората като хипнотизирани, алчни за стоки и съпътващите ги отстъпки се щъкаха наоколо, без видима посока, всеки сам за себе си. Пред павилионите за сокове и газирани напитки вече се виеха опашки, предизвикващи завистта на търговците от околните сергии.

- И днеска ще жънат, тия с водата! - обърна се чернокож младеж към съседа си с дръпнати очи.

- Така си е. - отвърна му азиатецът и облиза сухите си устни. Вятърът, повял от юг не само не смали жегата, а ги спече още повече.

Бяха разположили стоката си под имровизиран навес, състоящ се от няколко метални пръта с наметнато отгоре платнище. Не им достигаха пари за сергия, та се бяха разположили на последната просека - в периферията. Двуметров процеп отсреща, между две тухлени сгради им позволяваше да хвърлят поглед към центъра, макар в повече от времето и двамата да извръщаха очи. Защо да гледат, как другите продават безспир, а за тях оставаха жалките остатъци от тълпата? И двамата продаваха китайски играчки, натъпкани с безотказна електроника, разнообразени с дребни стоки от цяла Европа. Някак си бяха попаднали в България, а после този огромен пазар бе препънал пътя им към така жадуваната цивилизация. Сякаш ги бе замаял с бръмливото си ежедневие; с постоянното си натрапливо изискване да му служат и да му се подчиняват. След по-добър ден, си купуваха бутилка, овързваха платнището, провиснато наместо врата и след вечната разправия с охраната се почерпваха в квартирата на Съ Чен - така се казваше азиатецът.

- Все повече ни искат стражите! - клатеше глава Съ Чен и наливаше в чашите. - Нямат милост към бедните търговци.

- Така си е. - отговаряше Бонг, за да е солидарен с приятеля си. - Питаха ли и днес за шапкаря? - поде вечната им тема за спорове, щом преполовиха бутилката.

Чен подскочи на стола и едва не катурна малката маса.

- Престани! - скара му се, уплашен да не събуди съквартирантите. Те се бяха настанили в кухнята, а в двете стаи наблизо спяха неколцина от неговите сънародници. - Никой не ме е питал, пък и няма за какво. Този шапкар го има само в твоето въобръжение. Защо мен не ме попитаха веднъж...

После го дожаля за черното лице отстреща, изпълнено с тъга и добави:

- Добре де. Днес само двама.

- И мен ме попитаха двама. - оживи се Бонг. - После се промушиха отзад, търсиха, говориха си сами, ала не откриха нищо. На връщане пак ме заговориха и отново питаха за него.

- Малцина го виждат. - съгласи се азиатецът. Лицето му се издуваше от изпития джин, а очите му за сметка на това все повече се смаляваха. - Има една легенда по нашия край... - най-после зарадва събеседника си. Знаеше, как Бонг обича тази приказка и често, към края на бутилката му я разказваше. - Само дето не знам дали е възможно човек да пренася легендите със себе си. По-точно, не самите легендите, а родните си вълшебници, момче. Ако това е допустимо от природата - то има надежда за нас.

- Каква надежда? Разкажи ми.- помоли го Бонг. Питието го правеше още по висок и тъничък, като опушен прегорял ствол, самотно побит, където не му е мястото.

- Шапкаря му е името.- приглушено започна китаецът. Макар и подпийнал, се пазеше, да не го чуят сънародниците. - Появява се през вековете на различни пазари и по-скоро дарява стоката си, отколкото да я продава. Но каква стока само! Можеш да избираш между десетки шапки и която вземеш, ти дава някаква способност.

- Каква способност. - разля за последно по чашите Бонг. Дебелите му устни трепереха от възбуда, а езикът вече заваляше.

- Зависи. - сякаш се разколеба да продължи, Съ Чен и аха- аха, да се откаже.

- Кажи ми! - настоя Бонг. - Щом има надежда, ми кажи.

- Ами една от тези шапки, те прави много силен - примерно; - продължи разказвачът. - друга ще ти донесе след време богатство, а трета кой знае, може и да те направи невидим.

- Невидим! - подскокна чернокожият. - Това ни трябва на нас. Ще пресечем Дунава, после Румъния и ето ни - в Европа. Радвам се, братко Съ, че си го довел със себе си. Там в обетования свят, ще срещнем жените си, ще се задомим и ще имаме семейства.

- Не бързай толкова! - стрелна го Чен с отеснените си до крайност очи. - Шапкарят не дава стоката си за нищо.

- Плаща се. Нали? - тъжно попита Бонг и сведе глава. Знаеше си, че има уловка. Може би, днес приятелят му щеше да сподели. За пръв стигаше толкова далеч.

- Как мислиш, че пристигнах до тук? Не винаги изрядните документи са достатъчни...

- Взел си шапката за невидимост?

- Точно така. - поклати глава Чен. - Но тя ми струваше цели пет години без щастие. Без приятели и близки. - продължи съвсем тихо, сочейки с пръсти към стените наоколо. - Може и да са мои сънародници, ала сме си чужди и живеем заедно по неволя. Да не говорим, че дори и езиците ни са различни, защото Китай е огромна страна... Това е моето разплащане.

- Изтекоха ли петте години? - запита Бонг, вече унило.

- Още по тукашната коледа. - оживи се домакинът. - Но не можеш да вземеш една и съща вещ, два пъти поред. Това е другото условие.

- Значи сега си взел богатството? - обречено констатира чернокожият. Не бе нужно да е завършил математическа гимназия, за да проследи сметките напоследък. Докато той едва свързваше двата края, то продажбите на Съ чувствително нарастваха.

- Бъркаш, приятелю. - усмихна се китаецът и лицето му придоби момчешкото изражение от деня в който се започнаха.- След година - две, ще мога отново да взема невидимката. Дори ще помоля шапкаря за две. Засега обаче, пожелах и взех шапката за приятелството. Тя те доведе при мен, а за това, как ще платя за желанието си - оше не зная!

Две сълзи се спуснаха по изпъкналите бузи на Чен, а после той се надигна и прикривайки вълнението си, отвори хладилника.

„Все някой е оставил нещичко за пиене!"- мислеше си продавачът със щедро сърце, докато кроеше планове за бъдещето.

Симеон Христов