Една моя история свързана с Китай

Разбираш, че обичаш тогава, когато след обичам идва не „защото", а „въпреки". Принадлежа към онази категория хора, които предпочитат малките уютни градчета, тишината и трудно понасят тълпите. Така че, това определено няма да бъде поредната история за сбъднала се детска мечта. Да уча китайски, да отворя съзнанието и сърцето си за една непозната, загадъчна и толкова далечна от моята култура, да свържа бъдещето и живота си с Китай, не беше сред детските ми мечти. Или поне не сред осъзнатите. С онези години свързвам само забавен идиом, който възрастните използваха, когато нещо им звучеше твърде сложно и неразбираемо. В този случай казваха: «говориш ми на китайски».

Избрах да уча китайски спонтанно. Всъщност, май не аз избрах китайския, а той мен. Събудих се една сутрин и знаех, че искам да правя точно това. И до днес не мога да дам логичен (поне според общоприетото тълкуване на думата „логичен") отговор, когато ме питат, защо реших да запиша точно тази специалност. А логични отговори съществуват, и то не малко. Мога да се аргументирам с нещо от рода на „китайският език е мост към техническия и научен прогрес на най- многобройната нация в света", „китайската икономика се развива с небивали темпове", „Китай е икономическа и културна сила от световен мащаб". Мога, но не го правя. Не защото обективно погледнато това не е истина, а защото субективно не това са мотивите ми. Просто цялото ми същество, без да се подчинява на логични доводи, го иска. И все още не мога да обясня защо. Може би, защото истински важните неща принадлежат на сърцето, а не на разума и са също толкова нелогични, колкото любовта или безрезервната вяра в доброто.

Като при всяко ново начинание, отначало ме водеше любопитството. Чувството да бъдеш откривател е невероятна движеща сила. А още повече- откривател на изключителна древна култура, непозната и недостъпна за мнозина. Вдъхновяващо е да можеш да разчетеш това, което за повечето хора са красиви, но неразгадаеми „заврънтулки", да се докоснеш до историята им. Китай отпреди хиляда години вълнува романтичката в мен, днешният Китай- кой знае, може би бъдещия учен лингвист, който ще гради мостове на разбиране между хората. И най- вече осигурява хармонията между двете.

Има толкова много неща, които Запада може да научи от Китай - че материалното и духовното не са антоними, а са двете части на едно цяло, че невъзможни неща няма, стига всички да го повярват и да вложат свръхусилие в постигането им, че за да успееш трябва да искаш да учиш- от всеки и от всичко, че търпението е ключът към успеха и си заслужава да повториш опита ако трябва и сто пъти (опитайте да изпишете и най- елементарния йероглиф с калиграфска четка и ще разберете какво имам предвид). Постепено осъзнах нещо- това не е обикновен интерес. Интерес беше, когато пишех есета на тема „Обичам Китай, защото… " и завършвах изречението като развълнувано малко момиченце, разказващо за приказна страна от сънищата му .

Сега знам, че наистина обичам Китай, въпреки огромните мегаполиси, шума и тълпите, въпреки че пържените хлебарки и змийският алкохол не са сред любимите ми лакомства, въпреки че независимо от положените усилия никога никой няма да ме помисли за истинска китайка, въпреки че винаги ще има неразгадани и недостижими познания, просто защото Китай е необятен. Всъщност това още повече вдъхновява откривателя в мен.Искам не просто да говоря китайски, а да разбера духа на езика, мирогледа на хората, мъдростта на древните мислители. Знам, че един човешки живот не е достатъчен, за да го постигна, но по- важен е не крайният резултат, а пътят към него. Най- важният път- моят път към себе си минава през Китай.

Елица Димитрова Миланова

Пловдив