Една моя история свързана с Китай

Птича песен ме събужда, отварям очи и лъчите на изгревът галят лицето ми. Протягам се като котка и си казвам „Каква прекрасна утрин". С бодра крачка излизам навън. Разходка в парка. Виждам типичните посетители, малки групички от китайци, които се занимават с разни дейности. Побелели възрастни хора, с грейнали очи и въодушевени усмивки гледат и слушат своите птички, чиито клетки са окачени по клоните. А те, от своя страна, зарадвани на сутрешната си „разходка" с цяло гърло поздравяват всичко наоколо. Колко е магично да видиш тази естественост, тази красота и чистота, тази свобода, за която клетката не е затвор. Чувстваш как душата ти литва и целия простор е нейн. Един старец подава зрънце и похвалва своята възпитаничка. Каква великолепна картина. Друга група от млади и не толкова млади дами играят танцувален тайдзичуен под ритмите на някакъв виенски валс. Музика, движение и енергия сякаш са едно. Кръгове и спирали – спомен за вечността. Пространството и времето що са те? Само плод на човешкия мозък?

В унисон не забелязвам колко съм гладна, сядам в първия ресторант и си поръчвам сандапао и с наслада изяждам топките от лепкав ориз, оваляни в сладко соево брашно и паста от ферментирали соеви бобчета доубанцзян. Забелязвам съсредоточената месачка зад тезгяха и щрак, мисля си „Колко хубаво ще излезне тази снимка – жената, облечена с бяло, с пот на чело, овалва вкусотийки и наоколо лети брашно". Стомашният ми тракт къркори доволно. Ставам и се чудя какво ли още ще ме зарадва днес.

Крача по прашната улица, гледам червените фенери, дървените постройки – спомен и тъга, мисля си за отминалите времена. Забелязвам едно дете, почти необлечено – само с едни жълти изтъркани къси панталонки, което седи насред пясъка и строи замъци с малките си ръце. В центъра е една грандиозна постройки, която симетрично е обградена от пътечки, мостове, площадки и малки пагоди. „Какъв пясъчен забранен град" – казва разумът ми. „Едно време са живели императори и герои, убийци и тирани, танцьорки и придворни, военноначалници и изпълнители, майстори и ценители... къде са те сега?" Вглеждам се по-добре, по-детайлно, блясъка в очите на момчето, жестовете с които сипва разноцветния прашец, ме връщат в реалността, „та това е самата истина, става тук и сега" В забързан ритъм идва една кола, след нея остава само дим и мъгла – каква суета! Чувам вик и умиращи стонове. Димната завеса пада, а аз се чувствам като на театрално представление. Детето е с гръб към мен и гледа с юмруци в ръце към отминаващата кола. Бърз поглед назад и блясъкът се е превърнал в сълза... безпомощност и самота, безсилие и нищета. „Нима е толкова лесно да изгубим мечтите си? Да загубим идея за света?" – питам жално себе си аз. Отивам бавно към него, избърсвам сълзите му нежно, поглеждам с усмивка безнадеждното му лице, казвам му:

- Нищо, можеш да построиш и по-хубав. Детето ме гледа безмълвно. „Всички възрастни са еднакви" – сякаш си мисли то. Виждам пропастта между два свята, колко е широка и дълбока, тъмна и непрогледна, нима никога няма да построим едничък мост, та било то въжен? Вадя от джоба си една глогова лентичка и му я подавам. Момчето я грабва с невероятна бързина

- Всичко щеше да е толкова по-хубаво, ако... и минава друга кола. Казвам си „Брей, брей, на къде отива света? Колко е трудно да знаеш как да промениш живота, но да си безсилен да го направиш." Замислям се и ходя с наведена глава. Изведнъж нещо се търкулва до мен – малко стъклено топче – поглеждам на там, момчето отново подрежда пясъка и започва ново творение. Казвам си „Да", взимам топчето и поглеждам през него слънцето. „Бъдещето е в добри ръце"

Вървейки нататък по улицата усещам острият, специфичен аромат, получаван от богатото използване на типичната за този влажен район подправка хуацзяо и си казвам „ времето лети толкова неусетно". Виждам 9 червени фенера, които се полюшват леко, леко. Влизам в ресторанта и се смайвам как може хората да сноват в такъв бърз и експедитивен поток точно като „мравки" около своя мравуняк. Колко е хубаво да знаеш целта на деня си, да положиш дадени усилия за да получиш добро възнаграждение, било то морално, естетическо, духовно, физическо, каузално или душевно. Внезапно пред мен изниква едно пухкаво кълбо, потънало в пот, но въпреки това с пристегната вратовръзка и що годе представителен вид с малко странен вкус.

- Заповядайте, заповядайте – проговаря то - Съветвам ви да опитате специалитетите на заведението. Ей сега ще ви пратя келнер. И поклащайки се бавно от крак на крак мазно се придвижва напред „Каква угоена царица"- мисля си аз. Чуват се крясъци зад преградата и след секунди една млада девойка, чисто облечена, пристъпва напред:

- Добър ден, специалитетите на заведението са: хуейгоужоу, тофу мапуо и пиле гунбао.- Занарежда тя и накрая се усмихна. Каква финост чрез тази небрежност, сладко дете с мило лице, достойна осанка и чисто сърце. Каква противоположност на досегашния ми събеседник.- Ако не, да ви донеса меню? – попита тя, гледайки състрадателния ми поглед.

- Кана жасминов чай и менюто, моля.

- Веднага - изчурулика тя и подскочи да изпълни поръчката.

Изведнъж ме стресна допир на ръка до рамото ми.

- Я, виж ти, Бриджит, това ти ли си? Какво правиш тук в това провинциално градче? А, аз невярваща на очите си – виждам познато лице, което жизнерадостно ме разглежда с почуда и вдигнати вежди.

- Брей, брей, Петров, никога не съм си и помисляла, че ще те срещна отново, камо ли в този забулен град. Светът е малък.

- Да, наистина. Светът е малък, но Китай е голям.

- Заповядай, седни до мен. Сигурно имаме много да си говорим, а е и време за обяд.

- Какво ще кажеш да хапнем нещо пикантно? Нещо с много джинджифил, люти чушки, бял пипер, див пипер, лютиво пюре от бакла?

- Заповядайте чая ви.

- Благодаря. Девойката постави менюто на масата.

- А за вас, обикновеното ли? – обърна се тя към някогашния ми съученик.

- Естествено – отвърна той.

- Нещо, друго? –очаквайки още нещо.

- За сега е това.

- Добре – отвърна тя и бързо подскокна към кухнята. А аз разглеждайки стария си познайник видях, че и той не е пропуснал красотата на това невръстно девойче. „Навярно все още харесва китайки"- помислих си аз и се стреснах да не би да съм го казала на глас, но той все още стоеше опиянен.

- Изглежда си редовен посетител тук. И така, какво става с теб? - изчаках малко и го запитах.

- Ми как какво, един работен ден, в едно такова обедно време, само за хапване си мисля.

- Ха, ха, ха, май въобще не си се променил.

- А трябваше ли? Трябва ли да се променям и капчица с годините?

- Ми, тамън размишлявах над това, че всичко се променя

- Аз считам точно противното за вярно

- Е, как нима не виждаш нищо ново в хората, в обстановката или въобще в нещо, което те заобикаля?

- Разбира се, че няма такова нещо.

- Е, как така? Всичко е толкова различно и най-вече мисленето, психологията на хората, начина на приемане и обработване на информацията и самото общуване.

- Ама, че това е вечният кръговрат. Не си ли чела Идзин?

- Ха, да не си мислиш, че ще можеш да ме победиш в подобни философски теми?

- Естествено, те винаги са ти били слабост.

- Е, хубаво е да си спомниш за доброто старо време.

- Тъга или носталгия влагаш в думите си? Или пък сарказъм?

- Заповядайте – появи се от някъде младата девойка и постави на малката кръгла маса патица джанча, свинско юсянжоусъ, бутилка Чингтао и купичка бял ориз. - А вие избрахте ли си ?

- Да, салата от соеви кълнове, само от кълнове, лунчаошоу, данданмиен...

- Нещо друго?

- Не, това е. Той пак се загледа в отдалечаващото се момиче.

- Май не си много гладен? – попитах аз и повдигнах едната си вежда.

- О, напротив - каза той, взе клечките и започна лакомо да хапва. - Пробвай, не се стеснявай, много са вкусни.

- Ммм, наисина е така, само че е доста люто.

- О, да, трябва да ти кажа да внимаваш как си поръчваш ястия. Понеже ако не можеш да държиш на люто и поискаш ястието да е много малко люто, готвачът ще се обиди, че ястието му не ти е достатъчно люто и ще ти сложи допълнително подправки, после с огнено гърло и със сълзи на очи ще се чудиш.... ако това е малко люто, какво ли ще е истински люто , повярвай ми пробвал съм го.

- Явно това е било доста отдавна, сега като те гледам май обичаш доста пикантни храни.

- Да, сега е друго. Откакто се преместих в Съчуан вкусът ми коренно се промени. Всяко ястие е единствено по рода си - сто ястия сто вкуса, нали знаеш? Особеностите са толкова ярки, че е достатъчно само да се опита храната, за да се разпознае съчуанското ястие.

- Звучиш ми като истински китаец.

- А защо не, те са толкова прями, без лоши мисли, всичко си казват направо, без задни мисли или някакви предразсъдъци.

- Гордост и предразсъдъци, казваш значи?

- Не споменах гордостта, гордост си имат предостатъчно. По-добре не засягай тази тема, освен ако не се интересуваш от политика и искаш да слушаш за Мао и Гуомингтан.

- Май наистина си разгадал тайната на китайското мислене?

- Не мога да го твърдя смело, но смея да кажа до някаква степен.

- Хубаво, хубаво.- След като всичко беше изядено и изпито, той си поръча още една биричка.

- Имам още малко време – китайците след малко ще се събудят и ще дойде време за работа. Така,че дай да се уговорим кога ще се видим пак.

- Какво ще кажеш за довечера?

- А, тази вечер имам планове с жената. Хайде утре?

- Ти си женен? Не мога да повярвам.

- Да, и то щастливо.

- Колко интересно, трябва да ми разкажеш.

- Разбира се, значи до утре?

- Да.

- Хапвай спокойно, пак ще се видим.

- Да, чао. За сега.

Той ме остави насаме с мислите ми. Гледайки отдалечаващата му фигура, започнах да се чудя. Наистина ли средата, в която се живее играе толкова голяма роля за развитието на една личност. Когато попадне в неблагоприятна такава човек се затваря в себе си като в черупка, примирява се или пък всячески се опитва да избяга от нея и търси по-добра. От друга страна, когато се попадне в благоприятна среда човек почва да се развива и израства, има нужда от лична изява, от това да се доказва на някой или на себе си. Еднаквостта влага една сивост, една монотонност и не предразполага индивида към интерес и активност, а към безличие и пасивност. Докато промяната, каквато и да е тя, внася живот, внася движение и нови идеи, понякога и ново начало. Ето така си обяснявах факта, че китайци дошли в България преуспяват, докато в Китай са се мъчили за оцеляване. Българин, останал в своята страна е ограничен и дори няма база за развитие, докато когато отива в чужбина пред него се отварят нови хоризонти. Как е възможно самата държава да подтиска хората си, а да помага на чужденци? Никога не съм го разбирала това. Не е ли по-правилно и по-логично държавата да си изгради система, с която стимулира гражданите си с цел цялостно развитие, така че да си стане самодостатъчна и независима от други сили? Вместо да деградира и да очаква помощ отвън. Така аз сравнявах България и Китай и усещах колко са близки, въпреки и да бяха далече. Хапнах доволно и напуснах приятния ресторант.

На вън времето се беше променило коренно. Някакъв задух се чувстваше, въпреки лекия топъл ветрец. Минавам по един дървен мост, над жълтокална рекичка - сякаш въздуха беше пълен с милион капчици. Светлината така се пречупваше, сякаш имаше безброй малки дъги. Отдолу минава малка лодка препълнена с разни стоки, а аз се чудя как така не крени и запазва равновесието си без да се преобърне над борда си.

Излезнах на по-главна улица. Беше пълна с движение - коли и велосипеди постоянно се разминаваха. Няма светофари, няма клаксони, само от време на време се чува някоя псувня, как се оправят така? Ако тази пренаселена улица беше в Европа , досега да са станали сумати катастрофи, но тук не е Европа, нито пък важат познатите ми закони и правила. Опитах да разгадая по какви закони се регулират, но уви не открих такива. Нито десният е с предимство, нито завиващите надясно са с предимство. В този постоянен наниз от коли, постоянно се влива поток от велосипеди. Интересно е как успяват да съчетаят толкова различни начина на придвижване. Към мен приближава един колоездач, който кара с една ръка, а с другата говори по телефона. Колко странен човек... Макар да говори изискано и да е облечен с костюм и вратовръзка, кара колело. За миг се замислих, колко бизнесмена в Бг биха карали колело отивайки на работа...

Вниманието ми е привлечено от облеклото на една дама към 40те, която е облечена с ярко розова фанелка, която въобще не пасва на електрико-зелените и обувки. Но това, което най-много ме удивлява е е дългата й до глезените пола. Как без никакво усилие успява да върти педалите? С каква лекота само и как не се оплита и грам. Парадът пред мен продължава. Един моторист така хубаво е претоварил мотопедчето, че всеки момент очаквам то да се килне настрани и всички натрупани кутии да се разхвърчат във въздуха. Това е единствения човек с каска на тази улица. Как е успял да събере и натовари цялата си покъщнина? Гледайки с недвумение аз се опитах да направя крачка напред, но уви, спрях и го загледах как смело напредва напред през движението. Погледа ми се прикова на следващото действащо лице. Едно хубаво младо момиче с дълга черна , къдрава коса? Това е първата китайка, която виждам и не е с права коса, ама как се е накъдрила само? Девойчето си кара велосипеда и си слуша музика през слушалките. Освен всичко това е с удивително къса пола, като коланче, ама моля ви се как може?

Чудейки се над тези и други занимателни въпроси аз си пробивах път и през тълпата на тротроара. Някои типично китайски неща никога няма да проумея. Че как иначе? Бих могла да попитам някой разговорлив човек да ми обясни, но трябва да изживея истински разпит относно това от къде идвам, какво правя тук, колко време ще остана, къде съм научила китайски и още много други въпроси относно културата на родината им. Като прибавим към това и смехотерапия поради различното ми мислене и елементарните въпроси, които задавам, чиито отговор е напълно очебиен, няколко пъти предпочитах сама да стигна до същината на нещата без да обременявам някого с въпросите си. Чрез наблюдения и аналитично мислене си съставях дедуктивни изводи.

Отново огладнях. Реших този път да не сядам в толкова изискан ресторант, ами в някое семпло и твърде традиционно местенце. Едва след половин час намерих нещо, което отговаря на изискванията ми и се възрадвах на хубав Улунгси чай. Чашата, от която пиех беше от някакъв фототермален материал, който при сипване на горещ чай от керамичната кана петнисто изменяше картините и цветовете си и се превръщаше в изящен син дракон, загърнат от огнени облаци, а изстинеше ли, цъфваше едно нежно сливово дръвче с розови цветове и синьото небе се обсипваше с бели перести облаци. Каква красота, толкова много и се радвах, че чак забравих да ям. Собственика даже се притесни, че не съм харесала яденето и дойде лично да чуе изискванията и оплакванията ми, но след като разбра каква е работата, със смях през сълзи и грамадна усмивка ми подари прелестната чаша. Беше толкова приятен и благ човек, че си казах, определено съм на страната на Модзъ, който казва, че човек по природа се е родил добър. Наслаждавайки се на лют паниран патладжан, тофу мапуо и лайтанюан, се опитвах да определя спецификата на отделните ястия, на продуктите, подправките. Хапвайки страхотните гозби, разбрах че китайското в България въобще не може да се нарече китайско.

Две момченца се сборичкаха на пътя ми. Едното беше доста по-голямо, но това сякаш въобще не го интересуваше. Беше се ядосало, крещеше и замахваше на воля. Малкото се опитваше да каже нещо, но безуспешно. Подскачаше насам, натам и избягваше ударите на баткото. Животът ли е несправедлив или ние го превръщаме в такъв? Отдавна човек е разбрал, че е далеч от животното и закона на джунглата не е вече в сила. Но човечеството често забравя това и се приближава към далечните си събратя. Нима развитието и разгръщането на човешкото чрез разум, воля, способности и духовност не изключват автоматично жестокостта, завистта и борбата чрез силата на мускулите? Индоевропейският цикъл е към края си, идва епохата на водолея. Но ние така и не искаме да го приемем, дали така ни се иска или чисто и просто ни е по-лесно? Прогреса се определя от системите, които се променят най-трудно и най-бавно. Развивайки до краен предел науката и техниката не поемаме ли по пътя на едностранчивост и непълнота? Забравяме, че цялото действа много по-добре точно когато е цялостно. Разделянето и разграничаването водят до разпад, а дали ще можем отново да синтезираме, това което рушим? Брей, не си мислех, че философията е силната ми страна... Но уви това са екзистенциални въпроси.

Денят беше към своя край. А аз продължавам свободната си разходка. Че, кога изминаха всички тези часове и минути? Бяха толкова близо и толкова далеч... Ако времето наистина е плод на човешката мисъл, защо продължаваме да се ограничаваме по този начин? Сядам на една пейка в парка и виждам как слънцето целува земята и същевременно плаче за луната. Много пъти съм си мислила за историята, в която слънцето и луната са били двама влюбени, които поради силната си любов са ядосали Боговете и те са ги разделили и оттогава непрестанно се гонят. Едва на няколко десетки години успяват да застанат лице в лице - затъмнението е една дългоочаквана среща, която даже и ние мнимите свидетели чувстваме като нещо силно и магично. За това ли всеки изгрев е ново начало, нова надежда, а всеки залез е тъжен спомен и копнеж? Колко от митовете и легендите ни носят истина в себе си... Чувам звуци от някакъв старинен струнен музикален инструмент, не нито цигулка, нито китара, а звукът е толкова ясен и чист. Нота след нота, звучи песента и сякаш рисува залеза. Леко, игриво започва - птици се гонят по разноцветния небосклон. Радост и сила преливат сега - гледам живот и енергия заедно с това. Важно и бавно напредва студът - акорд след акорд изменят звука. Вятър духва сякаш призован - полъх на истина и светлина. Плавно и бавно пристъпва нощта, весело и леко - заминава си денят. Ритъм и емоция сливат се в едно. Свобода и знание заглъхват с копнеж.

Затворих очи, но светът продължи да се върти...

Осъзнах, че колкото и повече човек да развива науката и техниката, и колкото повече знае, всъщност толкова по-малко разбира. Законите на природата са истинското мерило, към което трябва да се стремим, не към визията, към формите, а към принципите и законите. Природата ни говори, просто трябва да си припомним езика й и да се научим да слушаме...

Наситено огненото небе е обсипано с кълбести облаци, които се гонят по целия хоризонт. Тих ветрец поклаща цялата зеленина... бамбукът се движи като палката на някой диригент, листата шумолят и сякаш пеят помежду си, тревата се вее като копринен воал, огледалното езеро се набраздява със ситни и симетрични вълнички. Каква хармония, каква симфония... красота.

Елизабет Расолкова