20181120wh |
В един по-външен план, „Сън в алени покои" е роман-енциклопедия: в него е изобразен с етнографски подробности животът на аристокрацията и въобще на китайското общество от 18 век, с почти научна точност в романа са вплетени знания от областта на архитектурата, изкуствата, митологията, религията, социално-правните отношения, държавната и чиновническа администрация, музиката и театъра, поезията и калиграфията, дори от традиционното кулинарно изкуство и медицина на Китай. Действащите лица са над 700, от които около сто са типологично значими, съдбите им са изобразени в сложни и пресичащи се сюжетни линии и всички са ярки и естествени, минават пред погледа на читателя живи и загадъчни. „Сън в алени покои" е и енциклопедия по китайска народопсихология, тъй като покрай четирите аристократични рода образуващи сюжетната сърцевина на романа, там са описани типажи от практически всички социални слоеве: знатни люде, просяци, скитащи монаси, похитители на деца, търговци, учени, сановити господари, техните жени и наложници, слуги и слугини, и всеки от тях има своята история, своя път, своето неповторимо лице.
Но този роман не е само „външен". Според мен неговото очарование до голяма степен се дължи на проникновението, с което Цао Сюецин е сътворил вътрешния свят на героите си. Не на последно място — това е роман-притча, роман-символ. А както е известно, притчите и символите са отворени и могат да бъдат препрочитани и доразкривани до безкрайност. За да завърша, бих искал да споделя две мисли за „Сън в алени покои": цинският поет Хуан Дзунсиен казва: „Това е епохален, несравним роман, който е единствен от древността до сега — по блясък той съперничи на слънцето и луната, и още хиляди години ще остане незаличим." През 19 век руският китаист академик Василиев изтъква, че дори в европейската литература трудно може да се намери друга книга, която да му съперничи по красота.
За пръв път започнах да чета „Сън в алени покои" още като студент. От тогава мечтая да го преведа на български език. Най-първото нещо, което ме привлече към книгата, бе необикновеното й заглавие: „Сън в алени покои". Три думи, а толкова поезия в тях! Още от ранно детство аз съм пленник на Словото, езикът винаги ме е вълнувал и е оказвал дълбоко въздействие върху душата ми. Още когато започнах да чета думите на Цао Сюецин, аз бях възхитен. Затова на въпроса Ви „какво" мога да отговоря еднозначно: словото. А по-късно, с разширяването на прочита ми — това са езикът, притчата и културата, запечатани в „Сън в алени покои".
Любимият ми герой е авторът на романа. Мисля, че този роман е ключ към изключително богатия душевен свят на Цао Сюецин, към неговия живот. А животът на Цао Сюецин е бил страдалчески. При все, че още в началото на романа зазвучава примиреното „суета на суетите", сълзите, с които той е смесил туша на четката си, не са пресъхнали заедно с тоя туш. Вземете първото стихотворение в първата глава:
Книга, изпълнена с думи безумни —
листи с горчиви сълзи напоени,
Всички мълвят, че е авторът луд —
Кой би разбрал вкуса, в тях утаен?
Кой би разбрал вкуса на романа, ако не знае, че според китайската пословица „в живота има три нещастия: да останеш без родители в детството, да загубиш жена си в разцвета на живота си и да загубиш децата си в старостта си" и че всички тези нещастия сполетяват Цао Сюецин? Не е ли самият живот на автора — разковниче на тази негова лебедова песен? Затова дори и най-трагичният от героите на „Сън в алени покои" не може да ме развълнува тъй, както живеещият в книгата си автор!
Както вече споменах, моят най-дълбок интерес е към словото на романа. Езикът на романа е богат и многостилен, някъде той напомня за поезия в проза, някъде прозата се слива с поезията, другаде това е живият, непосредствен разговорен език на времето на Цао Сюецин — някъде е древен, другаде е съвсем близък до съвременния китайски език, ту е книжовен, ту е изпъстрен с диалектни думи и изрази. Някъде тече бърз като планински ручей, другаде е муден като пълноводна река.
Енциклопедичните познания вложени от автора в книгата му несъмнено затрудняват превода, понякога дори се дразня от етнографските подробности, с които Цао Сюецин описва, например, облеклата на героите си. Но от друга страна във всички тези описания има и алюзии — във всяка подробност на облеклото авторът е вложил не само художническо наблюдение, но и символи, които остават скрити при първия прочит. И тук преводачът трябва да избере своя път: да говори ли, или да мълчи за това, което е видял и което може би трябва да съобщи на читателя? Съществуват два основни подхода — културните реалии, които са непреводими на български език, се запазват във фонетичен превод и се обясняват под черта. Например в имената на героите е вложен особен смисъл, който е добре да се обясни. Имената на някои лекарства, дрехи, архитектурни елементи, украшения и т. н. — за тях в българския език нямаме съответните думи. Също някои от идеите, скрити в отделните образи, особено в стихотворенията, трябва да бъдат разтълкувани на читателя. Цялата пета глава е иносказание. В началото на книгата се споменава едно от заглавията ѝ: „Драгоценно огледало на вятъра и луната", — то идва от легендата за вълшебното огледало, изнамерено от феята Дзинхуан: когато се гледа откъм предната му страна, в него се вижда красавица, когато обаче погледнем откъм обратната му страна, виждаме скелет. Това огледало се озовава в ръцете на сластолюбивия Дзя Жуй и става причина за неговата гибел. Без бележка за символичното му значение читателят ще остане в неведение за вложения от Цао Сюецин символичен смисъл. От друга страна смятам, че не бива да се натрапва обяснение, достатъчно е да се разтълкува символът в китайския му контекст. За съжаление, не всичко това може да се изнесе в обяснителни бележки, защото така ще се наруши хармонията на изданието. На читателя трябва да се даде свободата да „вкуси" доколкото е възможно „китайския елемент", както Вие се изразихте.
