1) Кога реши да започнеш превода на този класически китайски роман? Как върви преводът и какви са най-големите трудности и предизвикателства в процеса му?

Избирам книгите, които превеждам, по два критерия: на първо място, тяхната значимост за самите китайци, на второ, моят собствен вкус и интуиция. Книгата, която всеки грамотен китаец или е чел или знае по име безспорно е „Сън в алени покои" на Цао Сюецин (XVIII век). Тя се ражда сравнително късно в историята на една тъй древна литература като китайската. Първото, което ме завладя, когато захванах да я чета още в студентските години, бе невероятно богатият и красив език на автора. Още тогава се роди мечтата един ден да я преведа на български. Другият тип книги са представени най-добре от „Нощни разговори край огнището" на Уан Юнбин: книга, която дори в Китай не е така разпространена като „Сън в алени покои", а първият ѝ превод на европейски език е моят. За превода на „Тридесет и шестте стратегеми" и „Нощни разговори край огнището" получих „Спе¬ци¬ална наг¬рада за годи¬ната на Съюза на преводачите в България за изк¬лю¬чи-телно високи пос¬ти¬же¬ния в областта на пре¬вода" (2014), а за първия том на „Сън в алени покои" – Наци¬о¬нална наг-рада на Минис¬тер¬с¬тво на кул¬ту¬рата „Христо Г. Данов" за худо¬жес¬т¬вен пре¬вод на годи¬ната. Преди десетина дни завърших основния превод на втория том на „Сън в алени покои", след което мисля да си почина малко от китайския осемнайсети век, като се върна няколко века преди новата ера с първия поетичен сборник в историята на Китай — Шидзин, или „Книга на песните". Същевременно превеждам и друга любима на китайците, а вече и на мнозина български читатели книга — „Чудните дела на съдията Бао", когото мнозина наричат китайския Шерлок Холмс. Тя е първа от поредицата „Китайски загадки" на издателство „Изток-Запад", с което работим плодотворно от самото начало на сътрудничеството ни през 2012 г.

2)Как китайският език влезе в живота ти, защо избира да се занимаваш с него? С какво се занимаваше преди това? Каква цел имаш в професията? Какви са плановете ти за бъдещето?

Китайският език е и труден, и лек. За мен трудните неща са привлекателни. Основните трудности в китайския език са три. Първата е произношението: той е тонален език и изисква възпитаван с години музикален усет. Затова много малко са чужденците, които се научават да го говорят правилно, без акцент. Самият аз, макар че уча китайски от 1988 г., все още допускам грешки в произношението, макар и все по-рядко, благодарение на китайската ми съпруга. Втората трудност е неимоверно богатият му речник и тънкостите на словоупотребата. Синонимите са толкова много и така нюансирани, че у един некитаец, дори ерудит, винаги ще остава колебание за правилността на избора на една или друга дума, особено в писмения език. Третата трудност е писмеността, чието усвояване днес е дори по-трудно, отколкото по времето, когато започнах да го уча, по простата причина, че тогава нямаше компютри и всичко се пишеше на ръка. А писането на ръка изключително съдейства за устойчивото запомняне на йероглифите и прави паметта много по-услужлива, отколкото компютрите. Сега, поради все по-широката употреба на компютърния набор, дори мои приятели китайци не могат веднага да си спомнят как се пише йероглиф, който без колебание разпознават при прочит.

Въпреки тези трудности, изучаването на китайски език е свързано с разкриването на загадка след загадка и в това е неговото очарование. Йероглифната писменост е изобразила дълбини на смисъла, до които фонетичните азбучни системи не могат да се доберат. От друга страна, китайският език е извънредно мелодичен и поетичен, Китай още в древност е наречен „царство на поезията", а китайската поезия е — смея да твърдя, — най-богатата и древна на света. Тази неизчерпаемост е залог, че заниманията с китайски никога не омръзват, но напротив — затвърждават у мен убеждението, че човешкият живот е твърде кратък за опознаването дори на мъничка частица от огромното културно и словесно богатство на Китай.

3)Кога реши да започнеш да работиш сериозно на преводаческото поприще? Би ли представил произведенията, които си превел досега и какъв стил в преводите си се стремиш? От кой превод си най-удовлетворен? Какво ще посъветваш колегите, които се занимават с преводи от китайски език? Какви, според теб са, основните умения и знания, които трябва да притежава един преводач? Каква е формулата да се стане отличен преводач?

Още като дете ме вълнуваха приказките за онова чудно, древно царство далече на изток, наречено Китай. Едно от нещата, които най-дълбоко ме привлякоха в началото към Китай, беше йероглифната писменост.

Китай се очерта по-реално в живота ми едва в средата на 80-те години на миналия век. Една неделна вечер в рубриката „От понеделник на големия екран" показаха кадри от първия филм на изгряващата китайска звезда Джет Ли — „Манастира Шаолин". Заедно с „Шогун" на Джеймс Клавел и корейския Робин Худ — Хон Гил Дон — той създаде у мен траен интерес към Далечния изток.

Помня, че след като за пръв път видях „Манастира Шаолин", аз бях впечатлен най-много от три неща: изумителните бойни изкуства на Китай, завладяващата мелодия на китайския език и песента на пастирката Бай Уся. Нито едно от тях преди не бях виждал, нито чувал. Затова в известен смисъл този филм е колкото съдбовен, толкова и символичен за началото на моя съзнателен път към Китай. Тогава в душата ми се появи и първото чувство за сродност с Китай — неназовимо и дълбоко.

4) Какво означава Китай за теб? Работата ти като преводач на китайска литература промени ли нещо в това как гледаш на Китай?

За нас Изток, това е люлката на нашата цивилизация, източното християнство, но ако отнесем думите Ви към далечния изток, той е нещо далеч по-малко мистично и далеч по-прагматично. Китай разкрива на нас, европейците, една неподражаемо изтънчена култура, най-вече чрез литературата си — именно тя проявява висотите на мисленето на един народ; пряко свидетелство за тези висоти е езикът, а след него и всички други изкуства, свързани с националната мисловност словесно или символно. Допирът до китайския език несъмнено разкри пред мен величието и мощта на китайския народ, непостижимата красота, която словото-поезия, словото-калиграфия, словото-музика, словото-живопис могат да въплътят през краткия човешки живот. Допирът до китайската култура ми показа колко силен може да бъде един народ, който не отрича епоха след епоха от историята си, но я изучава и приема такава каквато е: от злите управници се възмущава, добрите възпява, на добродетелните подражава, на мъдрите увековечава паметта, като записва и изучава думите им. Ние, за съжаление, сме приели разрушителния навик да градим културата си (а тя е умът на един народ) върху отрицанието – руините на предишните епохи. Дори се гордеем с отрицанието си. Нашата нетърпимост към самите себе си е корен на повечето ни злини като народ.

Доколкото сме възприели нихилистичния материализъм на Далечния запад, ние, хората от Средната земя, сме се отдалечили от собствените си корени и по такъв начин сме станали различни и от Далечния изток, който е чедо на традицията. Китайското общество е и до днес едно от най-традиционните в света, особено в малките градове и селца. Традиционността се изразява в няколко направления: ред, приличие, йерархичност в семейните и междучовешките отношения; неразмити от релативизъм и уклончивост ясни представи за добро и зло: честността, дадената дума, трудолюбието, верността, пестеливостта, скромността, гостолюбието, взаимопомощта и т. н. и до днес остават живи брънки, които свързват китайците с техните предци. Именно живи. Всеки ден в градския транспорт слушах по високоговорителите: „Уважението към старите и немощните е традиционна китайска добродетел, моля, отстъпвайте мястото си…" и т.н. Душевната простота на повечето китайци удивително напомня тая на героите на Вазов, Влайков, Елин Пелин, Йовков.