Продължаваме с историята за младежа Сяо У, за неговия път и изпитанията му по него. В дневника си той пише:

"На 21 юли 2013 се спомням случилото се от предишния ден, природните бедствия ме карат да се чувствам виновен без вина. Собственикът на гостоприемницата в Йен-джин ми казва, че заради силния дъжд и поради това, че съм сам на пътя, е по-добре да изчакам. Този планински район принадлежи към по-хлъзгава и непредсказуема част от планината, дори и при малко дъжд и вятър човек лесно може да се изпързаля в нежелана посока."

Късметът постоянно придружава Сяо У. Времето неочаквано се оправя. Той се разхожда напред-назад из село Йен-джин, купува си закуска и мисли да я хапне по пътя. Около обяд спира някъде, за да я изяде и за малко да се задави. Изглежда, че стомасите на китайците Юга все пак са доста придирчиви. Той трябва да надвие планината Хон-ла. Тя наистина изглежда като отбелязана на карта. Цял един ден криволи из завоите й, стигайки до прохода, осъзнава, че географските координати почти не са се променили, поглеждайки назад, забелязва, че все още в далечината може да се види постепенно скриващото се селце Йен-джин.

На завоя след едно изкачване е разтърсан от гледката пред себе си. Пелена от облаци се разстила под краката му.

Подготявайки се за пристигането в Ман-тан се случват две неща, които силно го впечатляват.

Първо, минавайки през селото, вижда няколко момчета. Забелязвайки го, те ентусиазирано го поздравяват, пожелават му късмет и попътен ватър на тибетски език, в ръцете си държат цвете, което му подаряват, закачат го на предната част на колелото.

Другото нещо, което го впечатлява по пътя по-нататък са три момчета. Те изглеждат като да са в началните класове на гимназията, държат се за ръце, застават на средата на улицата, с което му показават, че не искат да го пуснат да мине. В този момент Сяо У увеличава скоростта и профучавам покрай тях.

Той пише в дневника си: „След това те започват да ме ругаят. В първия момент решавам, че е по-добре да не им обръщам внимание, все пак тук е Тибет. Но забелязвам, че те все повече се изнервят и започват да тичат след мен. Ядосвам се и рязко спирам. Поглеждам назад към тях и изкрещявам: "Какво?! Да се биете ли искате?" Не знам дали ме разбират или не, въпреки че не смеят да продължат към мен, виждам че устните им непрестанно се движат. Все едно, обръщам се и продължавам напред. Наистина ми убиха настроението, неприятно е няколко такива момчета да ти отровят настроението.

През цялото време по пътя си мисля, защо двете случки са толкова различни? Прави ми впечатление, че образованието е много важно за тях. В Тибет училищните години преди университет са изцяло безплатни, не се плащат никакви такси. Но има много деца, които просто не искат да ходят на училище. Тъй като без образование те по същия начи като преди могат да се справят с живота си. От една страна, колкото са си изкарали, с толкова ще живеят, от друга Китай отпуска помощи в много големи размери. Но все пак това е проблем на начина на управление на тази територия. Лошите деца обаче са само една малка група. Тибет е много харесвана дестинация за хората, които обичат пътуванията. По-продължително гледайки всичко под лупа, дори и да се случат някои грешки, те влизат в категорията на изказването, че чрез действителността се учим на стратегия, с която да се справяме с нея. Вечерта прекарвам в Мантан.

Все пак по-добре ще е да не мисля за друг подобен вариант. Планинските пътища са преплетени от поляни, които изцяло изглеждат равни, ако навлезеш навътре обаче, ще е много трудно да излезеш. Пътят, по който се движа, е обкръжен от много красива местност, над равнините се появат малки пухкави елфчета. Не знам правилните им имена, за момента просто ще ги наричам полски мишчици. Звукът на колелото ми прорязва тишината наоколо, мъничетата се пекат на слънце, но когато ме чуват, веднага се шмугват обратно в дупките. "

Гледайки ги колко са пълнички и закръгленички, Сяо У взема едно парче наденичка, с което иска да ги примамми. Иска му се да хване едно, да му бъде домашен любимец и да го заведа до Ласа. Без да очаква, целият се изпоцапва. Мишките из полетата са такива – бягат със скоростта на крадец, напускащ местопрестъплението.

Той стига до средата на планинския склон, слънцето бавно изгрява от изток, поглежда пътя, който е изминал досега: миналата година поради дълбокия сняг е нямал избор, тогава можеше само да се върне назад.

Безкрайно красиво е, това е най-красивото слънце, което е виждал. Стигайки прохода, пред себе си вижда едно куче. Сяда на земята да си почине и да хапне, кучето го гледа с жалостен поглед, не издържа, изважда от опушеното месо, купено от Да-ли, и му дава да хапне.

По пътя надолу от планината минава през един пропусквателен път на един мост, проверяват личната му карта. Отново започва тежкото усилие по изкачване на втората планина за онзи ден: планината Джуе-ба.

Изпълнен е отново с енергия, чувства се като че ли физическите сили никога няма да го напуснат. По средата се случва малко нарушение на ритъма му. Чува, че веригата на колелото му започва да скърца. В началото му се струва, че ще се скъса самата верига, но след като слиза от колелото осъзнава, че по самата верига неизвестно кога са се оплели подобно на топчета козината на як...След едно слизане се озовава в селото Дън-ба, нощува в къщата на тибетци.

Докато се суети около оправянето на нещата и настаняването, осъзнава, че е още толкова рано – едва четири следобяд.

Тибетците според него са много приказливи и атмосферата в домовете им е много приповдигната. Няколко по-възрастни от него мъже играят покер, викат го да хапне с тях, казва им, че няма нужда, но въпреки това продължават да го викат настойчиво, докато не се съгласи. Той признава оттогава, че тибетците явно също са настойчиви и открити.

А на 24 юли около обяд бавно се изкачва към планината Дон-да. Странно, защо се чувства уморен, а снощи е заспал много рано. Кара и кара и изведнъж очите му се затварят, почти пада в каналчето за дъждовна вода на пътя. Като за капак на всичко духа насрещен вятър.

Докато се изкачва, почти при първия проход, изведнъж завалява студен дъжд Въпреки че е слаб, вятърът и дъждът едновременно му действат подтискащо. В този момент по пътя вижда три деца. В ръката си държат еделвайси, продават ги. Нямат нито чадър, нито връхна дреха, само два чифта блузи с дълги ръкави. В този момент обаче температурата не е по-висока от един градус! Спира пред тях. Сяо У изважда от чантата си няколко бонбони "бял заек" и ги разделя между децата. След което поисква един малък стрък еделвайс, иска му се да разберат една истина: да дадеш и да получиш са две зависими една от друга идеи. Всъщност като се замисля, не е сигурен, че това е еделвайс, така или иначе цената е доста ниска, само 20 юана. Зад Сяо У има една кола. Тя спира пред тях и пътниците в нея купуват всичките цветя. Шофьорът директно се обръща към него и казва: „Не им е лесно на децата тук". Качва се на колелото, готов е да потегли. Едно от децата, видимо по-голямо на възраст момиче, се обръща към него с несравнима мила и чиста усмивка, извиква: "Довиждане!"...Тази усмивка кара сериозното му до преди малко настроение да придобие форма на пърхащ облак, разстилащ се в небето.

В дневника си той пише: „Въздухът из високите равнини те кара да си ту щастлив, ту изнервен. Спускане надолу в продължение на 20 км, вече просветва, още веднъж се отдавам на радостта да съм в Дзуо-сиен. Дзуо-сиен е район, в която повечето планини са обградени от реки или езера. В едно село там намирам гостоприемница, деля стая с няколко тибетски работници. Вече ми е много лесно да комуникирам с тях.

На 25 юли все още не съм карал и няколко минути и виждам възпоменателни плочи по случай загубилите живота си по време на китайската революция. Отдавам почит пред тях, пред тези изключителни, силни хора. Днес пъят е без резки промени, почти целият е равен, само от време на време потъва и се изкачва наново. Но не мога да не кажа, около мен всичко сякаш е сменило облика си, изпитвам усещане, че съм над граничността, вече наистина виждам Тибет. Синьо небе, бели облаци, сякаш са на една ръка разстояние, в сърцето си пея вдъхновяваща песен за теб, Тибет от небесата.

В този момент думите не са достатъчно силни, за да опишат настроението ми. Виждайки всичко това пред мен, аз съм в центъра на всичко това, какво би могло да донесе повече щастие?! Спомням си планините, през които преминах, трудностите, които преодолях. Само едно мога да кажа, да посрещаш смело всичките мъки - сега разбирам смисъла на тези думи."

Пътят е една песен, карайки колело по необхватния път, полита напред с облаците. Пътят за Сяо У не е цел сама по себе си, усещането за близостта до границата на собствените му сили, борбата с високата надморска височина, умората – когато Сяо У усеща синьто небе, кристалния въздух и безкрайните равнини, надиплени от планините, през които е минал – всичко това е надделяване на себе си, сила да тръгнеш на път и реализираш мечтата си.