"Една вечер ми попадна един филм - "През планините". Изгледах го на един дъх: млад тайванец решава да изпълни последното желание на по-големия си брат да пътува от Дали, провинция Юннан, до централния град на Тибет Ласа с колело. Разстоянието е над 2000 километра. Филмът е направен по истинските записки на Сие Уанлин, превърнати първо в роман, после заснети във филм. На 30 октомври 2011 година филмът печели награда за най-голям обществен принос към изкуството по време на международния филмов фестивал в Токио. „

У Хайтиен, казваме му Сяо У, е на 23 години. Той ми разказа историята си на едно изключително пътуване.

Филмът „През планините" го разтърсва, както и по всяка вероятност емоционално развълнува всеки един зрител. Той го гледа общо три пъти преди да вземе решението да пропътува на колело тези 2000 километра, да следва пътя на свободата, на интимния диалог със самотния път, природата и различните от него хора. Или както казва тежко пострадалия при едно падане в бездна приятел на главния герой във филма: за Сяо У да се върне на пътя е живот, лиспва му уханието на пътя, свободата му; иска онзи вкус на сладоледа, който ще хапне, когато е на мечтания връх.

Мисленето винаги е по-лесно от действието. За щастие, Сяо У е активист. Той тръгва на 14 юли 2013 годинa: нарамил любимото си колело, рано сутринта пристига в Дали в провинция Юннан. Намира се в началната точка на националния път 214, стартиращ от Цинхай и стигащ до тук: дълъг общо 3256 километра. Тази точка е началото на неговата мечта, на неговия път. Влизайки в стария град на Дали, отива в къщата за гости на г-жа Йен или както е свикнал да я нарича кака Йен. Срещат се през пролетта на тази година. Тогава той планира да влезе в Тибет през зимата, но по пътя към Манкан завалява силен сняг и пътищата са затворени, единственото, което може да направи е да се върне назад с кола. Тогава остава в къщата на Йен и там посреща новата година.

На следващата сутрин Сяо У си мисли:

„С Йен сме просто пътници по един път, затова сме и откровени един към друг. „

Затова той взема едно решение: да стане рано, пропуска дори закуската, набързо се сбогува с Йен и тръгва на път. През миналата нощ вали студен дъжд. По улицата духа хладен вятър, недалеч от ляво е езерото Ърхай. Не след дълго лъчите на сутрешното слънце бавно настъпват по водната повърност – все едно светлината на Буда се разпръсква, пречупена от красивия изумруд, едновременно красива и неземна. Пътят онзи ден се спуска и изкачва, следвайки го той ту с лекота се спуска надолу, ту с известни усилия се изкачва. Като цяло не представлява трудност, предполага, че привечер ще е стигнал до Джиенчуан. На седми юли сутринта си мисли: на някои хора им се струва странно защо не карам до Лидзян, повечето хора избират този маршрут. Според него старият град на Лидзян е концентриран твърде много върху търговията, този акцент не подхожда логически на физическите и духовни изпитания, на които пътят го подлага. Карането не отбелязва никакви изключителни събития. По пътя среща и други като него. Но той не възнамерява да кара заедно с тях, тъй като не е сигурен дали те имат своя мечта. Обядва в един ресторант край пътя. Собственикът има едно изключително игриво куче. Протяга ръка към него, а той подскача нагоре и удря лапа в ръката му.

„Нощта на 16 срещу 17 прекарвам в селото Хутиаосиа, природата в селото е доста впечатляваща. Понеже карам най-обикновено колело, решавам, че не ми се влиза в частта от града със забележителностите. След засуска отново се отправям на път. Оттук нататък пътят започва да става труден, след като подминавам язовира, по пътя от едната страна е бурно бликаща вода, от другата неравномерния склон на планината, от този край постоянно се спускат камъни. Сутринта валя малко дъжд, по пътя има не малко спуснали се от планината камъни, пътят ме кара да съм леко напрегнат."

Тогава започват да се появяват планинските завои, карането започва да става трудно, заобиколен е от безкрайните зелени равнини по склоновете на планините, настроението му стават окрилено. Това за първи път откакто е тръгнал към Тибет, вижда една бяла пагода. Бялата пагода в района на Тибет представлява божество, което пази хората. Небето се стъмва, влиза в стария град на Шангрила. Вечерта из всички части на града звучи музика, за миг забравя къде ще вечеря, започва да танцува традиционния за тибесткото малцинството в Юннан, Тибет, Съчуан танц– гуоджуан. И така без да усети дори, усмивките, които го заобикалят, и смехът, който го обгръща, премахва цялата насъбрала се умора. На следващия ден по пътя вижда много туристи с раници на гърбя, чакащи някой да ги закара – виждайки го, повечето изкрещяват след него – "Давай", а той прозвучава смешно и далечно с едно "Благодаря". Всъщност по самотния път истинска сила му дават думите на другите.

На 20 юли го буди звукът на дъжда. Силен е, може само да чака. Докъм девет часа все още вали, но вече по-малко, решава да облече дъждобран и да тръгне. Непрекъснатото спускане и изкачване до подножието на планините кара пръстите му да изтръпнат от студ. Все пак на обяд дъждът спира. Във Фошан хапва обяд, след малко ще пристигне в района Диенси. Диенси и Тибет разкриват все друг тип природни картини. Подминавайки табелката за новия район, в който влиза, вижда пред себе си голяма дупка.

„В първия момент не обръщам особено голямо внимание и продължавам да се изкачвам, не усещам как изведнъж кракът ми пропада в пръстта наоколо, почти падам от колелото. Едвам успявам да се изправя и забелязвам, че коленета ми са покрити с кал, спирачката на колелото също е блокирала. Но всичко това не е нищо, оправям колелото и себе си и продължавам, изведнъж пред мен се стоварва един изтъркулил се камък с размерите на гума, някъде наоколо пет метра пред мен, стряскам се до смърт, набързо сядам на колелото и бързо потеглям, колкото се може по-бързо да премина през този играещ си с живота ми район! Но има ли път назад? Няма, в никакъв случай няма път назад. Напред е вече Тибет. И всъщност, пътешествието ми едва сега започва..."

Така започва историята на Сяо У, в следващата рубрика отново ще ви разкажа за преживяванията му по пътя, преживявания, изпълнени с дъх на благовонни пръчици, мистика, терзания и накрая едно необхванато с думи щастие.

Термини в китайската култура

Уважаеми приятели, в днешната част „Термини в китайската култура" ще ви обясня значението на думата „Дзяншан"(江山). Дзяншан в буквален превод означава „реки и планини". В китайския език думата се свързва и с политическата власт и географската територия на една държава. Зад смисъла на думата „Дзяншан" се крие идеята на китайските предци, че географските елементи, като дългите и широки реки и високите планини са много важни за сигурността и отбраната на една държава. Освен това много малки царства са разделени от реки или планини, затова някои реки или планини може да представляват цялата държава.

Цитат:

„割据江山，拓土万里。"

„Ако завладееш реките и планините (Дзяншан), ще разшириш територията си."