Продължаваме с историята за пътя и неговите изпитания, на младежа Сиао У и на неговото колело. В дневника си ни казва:

"На 21 юли 2013 се спомням случилото се от предишния ден, природните бедствия ме карат да се чувствам виновен без вина. Собственикът на гостоприемницата в Йен-джин ми казва, ако при силния дъжд и поради това, че съм сам на пътя, е по-добре да изчакам. Този планински район принадлежи към по-хлъзгава и непредсказуема част от планината, дори и при малко дъжд и вятър човек лесно може да се изпързаля в нежелана посока.

Късметът постоянно ме придружава, времето неочаквано се оправя. Разхождам се напред-назад из селото Йен-джин, купих се закуска и мисля да я хапна по пътя. Около обяд някъде хапвам, за малко да се задавя, изглежда, че коремите ни на нас, китайците от Южен Китай, все пак са доста придирчиви. Днес трябва да надвия планината Хон-ла, наистина изглежда като отбелязана на карта, цял един ден криволя из завоите й, стигайки до прохода, осъзнавам, че географските координати почти не са се променили, поглеждайки назад, забелязвам, че все още в далечината може да се вижда постепенно скриващото се селце Йен-джин.

На завоя след едно изкачване съм разтърсан от гледката пред себе си. Пелена от облаци се разстила пред пред краката ми...

Подготявайки се за пристигането в Ман-тан се случват две неща, които силно ме впечатляват.

Първата е: минавайки през селото, виждам няколко момчета, забелязвайки ме, ентусиазирано ме поздравяват, пожелават ми късмет и попътен ватър на тибетски език, в ръцете си държат цвете, което ми подаряват, закачат го на предната част на колелото.

Другото нещо, което ме впечатли: по пътя по-нататък виждам три момчета, изглеждат като да са в началните години на гимназия, държат се за ръце, застават на средата на улицата, с което ми показават, че не искат да ме пуснат да мина. В този момент увеличавам скоростта и профучавам покрай тях. След това те започват да ме ругаят, в първия момент решавам, че е по-добре да не им обръщам внимание, все пак тук е Тибет. Но забелязвам, че те все повече се изнервят и започват да тичат след мен. Ядосвам се и рязко спирам. Поглеждам назад към тях и изкрещявам: "Какво?! Да се биете ли искате?" Не знам дали ме разбират или не, въпреки че не смеят да продължат към мен, виждам че устните им непрестанно се движат. Все едно, обръщам се и продължавам напред. Наистина ми убиха настроението, неприятно е няколко такива момчета да ти отровят настроението.

През цялото време по пътя си мисля, защо двете случки са толкова различни? Прави ми впечатление, че образованието е много важно за тях. В Тибет училищните години преди университет са изцяло безплатни, не се плащат никакви такси. Но има много деца, които просто не искат да ходят на училище. Тъй като без образование те по същия начи като преди могат да се справят с живота си, от една страна е, колкото са си изкарали, с толкова ще живеят, от друга страна, Китай отпуска помощи в много големи размери. Но все пак това е проблем на начина на управление на тази територия, лошите деца обаче са само една малка група. Тибет е много харесвана дестинация за хората, които обичат пътуванията, по-продължително гледайки всичко под лупа, дори и да се случат някои грешки те влизат в категорията на казването, че чрез действителността се учим на стратегия, с която да се справяме с нея. Вечерта прекарвам в Мантан.

На 22 юли си почивам.

На следващия ден си мисля, може би заради лютивото телешко, което хапнах предишната вечер в един малък ресторант срещу пощата, днес съм изпълнен с енергия, усещам, че силата ми е без граници. Хаха... Тръгвайки на запад от Мантан, бавно започвам да се изкачвам към прохода на планината У-ла (4376 метра), гледайки образа на пътя, който трябва да измина, си мисля, няма ли по-кратък маршрут?

Все пак по-добре ще е да ни мисля за по-подобен вариант, планинските пътища са преплетени от поляни, които изцяло изглеждат равни, ако навлезеш навътре обаче, ще е много трудно да излезеш. Пътят, по който се движа, е обкръжен от много красива местност, над равнините се появат малки пухкави елфчета, не знам правилните им имена, за момента просто ще ги наричам полски мишчици. Звукът на колелото ми прорязва тишината наоколо, мъничетата се пекат на слънце, но когато ме чуват, веднага се шмугват обратно в дупките.

Гледайки ги колко са пълнички и закръгленички, взех едно парче наденичка, с което да ги примамя, искам да си хвана едно да ми бъде домашен любимец и да си заведа до Ласа, без да съм очаквал целият се изпоцапвам, няма как, мишките из полетата са такива – бягат със скорост на крадец, напускащ местопрестъплението.

Стигам до средата на планинския склон, слънцето бавно изгрява от изток, поглеждам пътя, който изминах досега: миналата година поради дълбокия сняг нямах избор, тогава можех само да се върна назад.

Безкрайно красиво е, това е най-красивото слънце, което съм виждал. Стигайки прохода, пред себе си виждам едно куче. Сядам на земята да си почина и да хапна, кучето ме гледа с жалостен поглед, не издържам, изваждам от опушеното месо, купено от Да-ли, и му давам да хапне.

По пътя надолу от планината минавам през един пропусквателен път на един мост, проверяват личната ми карта. Отново започвам тежкото усилие по изкачване на втората планина за днес: планината Джуе-ба.

Изпълнен съм с енергия, днес се чувствам все едно физическата ми сила никога няма да свърши, по средата се случва малко нарушение на ритъма ми, чувам, че веригата на колелото ми започва да скърца, в началото ми се струва, че ще се скъса самата верига, но след като слизам от колелото осъзнавам, че по самата верига неизвестно кога са се оплели подобно на топчета козината на як...След едно слизане се озовавам в селото Дън-ба, нощувам в къщата на тибетци.

Докато се суетя около оправяне на нещата ми и настаняването, осъзнавам времето, още е толкова рано – едва четири следобяд.

Тибетците са много приказливи и атмосферата в домовете им е много приповдигната, няколко по-възрастни от мен мъже играят покер, викат ме да хапна с тях, казвам им, че няма нужда, но въпреки това продължават да ме викат настойчиво, викат ме, докато не се съглася. Тибетците явно също са настойчиви и открити, хаха.

На 24 юли около обяд бавно се изкачвам към планината Дон-да. Странно, чувствам се уморен, а снощи заспах много рано (всъщност високата надморска височина понякога предизвиква такъв тип усещания), карам и карам и изведнъж очите ми се затварят, почти падам в каналчето за дъждовна вода на пътя. Като за капак на всичко духа насрещен вятър, ухх...

Докато се изкачвам, почти при първия проход, изведнъж завалява студен дъжд, въпреки че е слаб, вятърът и дъждът едновременно ми действат подтискащо. В този момент по пътя виждам три деца, в ръката си държат еделвайси, продават ги. Нямат нито чадър, нито връхна дреха, само два чифта блузи с дълги ръкави. Трябва да знаете, че в този момент температурата не е по-висока от един градус! Спирам пред тях, изваждам от чантата си няколко бонбони "бял заек" и ги разделям между децата. След което поисквам един малък стрък еделвайс, иска ми се да разберат една истина: да дадеш и да получиш са две зависими една от друга идеи. Всъщност като се замисля, не съм сигурен, че това е еделвайс, така или иначе цената е доста ниска, само 20 юана. Зад мен има една кола, спират пред тях и купуват всичките цветя, щофьорът директно се обръща към мен и казва, не им е лесно на децата тук. Качвам се на колелото, готов съм да потегля, едно от децата, видимо по-голямо на възраст момиче, се обръща към мен с несравнима мила и чиста усмивка, извиква: "Дожиждане!"...тази усмивка кара сериозното ми до преди малко настроение да придобие форма на пърхащ облак, разстилащ се в небето.

Въздухът из високите равнини те кара да си ту щастлив, ту изнервен, спускане надолу в продължение на 20 км, вече просветва, още веднъж се отдавам на радостта да съм в Дзуо-сиен. Дзуо-сиен е район, в която повечето планини са обградени от реки или езера. В едно село там намирам гостоприемница, деля стая с няколко тибетски работници. Вече ми е много лесно да комуникирам с тях.

На 25 юли все още не съм карал и няколко минути и виждам възпоменателни плочи по случай загубилите живота си по време на китайската революция. Отдавам почит пред тях, пред тези изключителни, силни хора. Днес пъят е без резки промени, почти целият е равен, само от време на време потъва и се изкачва наново. Но не мога да не кажа, около мен всичко сякаш е сменило облика си, изпитвам усещане, че съм над граничността, вече наистина виждам Тибет. Синьо нее, бели облаци, сякаш са на една ръка разстояние, в сърцето си пея вдъхновяваща песен за теб, Тибет от небесата.

В този момент думите не са достатъчно силни, за да опишат настроението ми. Виждайки всичко това пред мен, аз съм в центъра на всичко това, какво би могло да донесе повече щастие?! Спомням си планините, през които преминах, трудностите, които преодолях. Само едно мога да кажа, да посрещаш смело всичките мъки - сега разбирам смисъла на тези думи.

Пътят е една песен, карайки колело по необхватия път, политам напред с облаците. Равнини на Бан-да, тук съм!"

Пътят за Сиао У не е цел сама по себе си, усещането за близостта до граничността на собсвените ти сили, борбата с високата надморска височина, умората – когато Сиао У усеща синьто небе, кристалния въздух и безкрайните равнини, надиплени от планините, през които е минал – всичко това е надделяване над себе си, сила да тръгнеш на път и реализираш мечтата си.