За нас
За Радио Китай
Пишете ни
in Web bulgarian.cri.cn
| Начало | Културна панорама | Здраве от Изтока | Икономика | Социален живот | Пощенска кутия |
Предговор към първото издание на „Сламеният човек"
2013-12-26 15:45:25 cri
 
                                                                                                 Джънг Джъндуо

Сборникът на Йе Шънтао включва детските му приказки от последните две години; за име на цялата книга е използвано заглавието на последната включена в него приказка — „Сламеният човек". Авторът ме помоли да напиша предговора към настоящата книга.

Много обичам да чета детските приказки на Йе Шънтао, освен това отдавна ми се иска да споделя мисли за тези приказки, затова се възползвам от тази възможност да напиша няколко думи тук — написаното от мен не е въведение в „Сламеният човек", а просто споделени накратко мисли и чувства.

Датският писател на детски приказки Андерсен някъде казва, че „човешкият живот е най-прекрасната приказка". Ако някога на земята се появи „земен рай", тогава такива думи биха имали смисъл. Ала в сегашния човешки свят в тях се съдържат поне две неточности: първо, човешкият живот в сегашната епоха е трагедия, която трови с най-голяма мъка сърцето човешко, а не прекрасна детска приказка; второ, и най-прекрасният човешки живот е труден за откриване дори във вълшебния свят на приказките.

Модерният човек страда от всевъзможни насилия и скърби; силните духом призовават към съпротива, слабите могат да си позволят единствено въздишки. Сега има много неосъзнати люде, които са като зелените треви, що изпълват всички полета напролет, а наесен вехнат и умират — без мисли и без опит да се замислят; има и немалко люде, които живеят в белокаменни дворци, лете отиват край морето да гледат как се люшкат изумрудените вълни, а зиме, седнали край прозореца, съзерцават спокойния летеж на снежинките, или пък под сетните тихи лъчи на залеза бавно се разхождат в живописен кът с гъсти лесове и извори със звънки струи, или пък в най-прекрасните дни на късна пролет или ведра есен натискат веслата на лодка в обкръжено от далечни планини зеленикаво езеро, в чиито води се отразяват сенките на старинни пагоди. Тези последните можем да наречем щастливи хора. Това е същото като да гледаш прекрасна картина: неизбродна шир от зелени поля, по синорите — буйно разцъфтели праскови, край тях лъкатушат поточета. Орачът натиря кравите си нейде из полето, рибарят мълчаливо клечи под зелена сянка с въдица в ръка, някакъв момък, възседнал конче-вихрогонче, препуска сред полята. Небето е бездна от лазур, от време на време по него се явят и скрият няколко бели облачета, както люспите на рибите в реката — блеснат и изчезнат. Кой ли, гледайки такава картина, би могъл да не почувства колко свиден е тоя живописен кът? Ала това е всичко на всичко нарисувана картина! В действителния живот на човека, макар често-често да се явяват и такива пейзажи, те са минутни миражи, зад които лежи огромна хладна пустиня или жестоко се блъскат сивите вълни на океан без бряг. Затова всички неосъзнали се, всички веселящи се в действителност, заедно с всички скърбящи, са само самотни пътници в тая велика пустиня или пък мънички същества насред тоя безбрежен океан, що се носят по вълните, вплетени в борба с тях. И толкоз. Ако вземем огромен микроскоп и внимателно огледаме с нея човешкия живот, то начаса ще се яви пред очите ни видяното от стареца Буба Лази от андерсеновата приказка „Водната капка":

„Хиляди малки животинки подскачаха, прескачаха се, дърпаха се, ядяха се. … Магьосникът без име погледна през лупата. Наистина, сякаш пред него се откри цял един град, в който хората тичаха голи на всички страни. Беше ужасно, но още по-ужасно беше да се гледа как единият бута другия, как се щипеха, дърпаха, дращеха и хапеха. Който беше най-отдолу искаше да отиде най-отгоре, а тези отгоре се стремяха надолу.

– Виж, виж, този има по-дълъг крак от моя! Хам! Няма го вече! А там има един с малка пъпчица зад ухото, малка невинна пъпчица, но го боли. Нека го заболи повече!

И всички се нахвърлиха върху пъпчицата и започнаха да я драскат и дърпат и накрая изядоха животинчето само заради малката му пъпчица. А едно друго седеше настрана като малка девойка и искаше просто да го оставят на спокойствие. Но, не – избутаха и девойката напред, мъкнаха я насам-натам, подмятаха я и накрая разкъсаха и нея!"

Също както казва безименният магьосник, гледайки през микроскопа: „Това е истинското положение в един огромен град", а ние можем да кажем: „Действително, такъв е човешкият живот"!

Ако се вгледаме в отделните страни на човешкия живот още по-задълбочено, ще видим, че няма област, където да не се случва нещо трагично, също както казва и Йе Шънтао в „Преживелиците на Къи": „И в магазините, и в болниците, и в театрите, всички хора са кости, облечени в кожа, лицата им са съвсем безкръвни, малките им, тънки нозе са само подобия на нозе". Или в „Косът": „Хора, имащи крака, искат други хора да ги теглят на рикша, от челото на дърпащия рикшата се стича пот като водата от капака на кош за горещи ястия. Няколко люде, от глава до пети изпръскани с мазнина, от зори до нощи се трепят край огромния котел, за да изпълнят поръчките на гостите. Певачката, малко момиче, със зачервено от усилие лице поради високите тонове на песента, мръщи вежди, скулите на лицето ѝ също са изопнати от напрежението, ала тя не пее за себе си — тя също се труди за други". Макар Йе Шънтао да е възпявал хубостите и разнообразието на полския простор, неговите поля обаче са „поля на бъдещето". В сегашните поля — също като описаните в „Сламеният човек" — по всяко време и навсякъде неизбежно се намира нещо плачевно.

Къде може да се намери тъй нареченият „живот, прекрасен като детска приказка"? Къде в днешния свят може да се яви такъв„живот, прекрасен като детска приказка"?

Боя се, че такъв приказно прекрасен и честит живот съществува единствено в детските приказки, и то в много малко от тях! А явяваният в приказките, тъй рядък щастлив живот, не е явление от човешкия свят, а животът в света на насекомите и на цветята от приказките, дори и на немалко „хора" от тези приказки е все пак хладен и жесток.

Ако прочетем „Водните дечица" от Чарлс Кингсли, ще видим колко безсърдечно се отнася човешкото общество към малкия коминочистач Том! Или пък малката лястовичка от „Щастливият принц" на Оскар Уайлд, колко безотрадни картини е видяла тя, летейки над града! А какви са картините, които вижда в сънищата си младият крал! Наистина, дори в детските приказки човешкият живот е лишен от радост! Също както разказаното от Андерсен в приказката „Историята на една майка", където Смъртта хваща в прегръдките си детето на една майка, а тя с все сили се опитва да го изтръгне от прегръдките на Смъртта и когато край кладенеца вижда бъдещата участ на детенцето си, тя все пак намира сили да извика: „Тогава по-добре го отнеси"! Ето такъв е сегашният човешки живот.

Първите опити да пише детски произведения Йе Шънтао направи по времето, когато аз редактирах „Детски свят". Тогава той все още мечтаеше за един прекрасен като в детска приказка свят, за една по детски невинна държава. Затова когато четяхме неговите приказки „Бялата лодчица", „Глупакът", „Лястовичката" „Сънят на Фан-ър", „Семенце от утун", ясно виждахме, че той с всички сили се опитва да се потопи в света на детските мечти и същевременно да опише тоя свят на белия лист. Малко по малко обаче настроението на произведенията му неусетно се измени. На четиринадесети януари миналата година (1922) в свое писмо до мене Шънтао пише: „Днес отново предлагам на вниманието Ви детска приказка, но не мислите ли, че тя е твърде далеч от „детскостта"? Действително, от сивата мъгла, гдето живее зрелият човек, да искаш отново да извикаш наяве невинността на детството, да описваш превъзхождащата всичко детска душевност е замисъл, който — чини ми се, — граничи с невъзможното. Това, че у Шънтао се е явило подобно съмнение, е нещо напълно закономерно. Ако се зачетем в по-късните му произведения, ще видим че макар и да се опитва с прежното перо да пише близки до детето думи, същевременно той неудържимо влива в думите си немалко „скърби на зрелия човек". И макар че стилът му е напълно достъпен за детското разбиране, дълбоките чувства, които пропиват в дълбочина думите му са трудни за долавяне от детския читател. Вероятно Йе Шънтао е скрил в приказките си зрънце „печал", което малко по-малко, също както в разказите и пиесите на Чехов, ден подир ден наедрява и става все по-значимо. Такива са например „Едно семенце", „Земното кълбо", „Голямото гърло", „Пътешественикът", „Шаранът в беда", „Сълзи" и други, повествованието не отива в дълбочина, той все още иска с „детско сърце" да постигне един щастлив завършек, напълно невъзможен в човешкия свят. Ала не след дълго той въпреки всичко, сам несъзнателно изоставя подобен щастлив край — детински, химерен и красив до съвършенство. Пример за това са „Косът", „Розата и златната рибка", „Вън от цветната градина", „Слепецът и глухият", „Преживелиците на Къи" и др. — техният колорит вече твърде много се смесва със сивотата и мрака. А когато той пише как тънката ципа на „Щастливият човек" се спуква, то трагизмът му достига своя връх: по това време ранната му вяра в идиличната райска градина вече рухва, рухва и надеждата му в човешкия свят тъй, както се гътва на земята „Сламеният човек". „Не можеш плачещия да разсмееш" — наблюдавайки пътешествието в живота на човека в приказния свят на Йе Шънтао, ние можем да узнаем колко хладен, колко суров е съвременният живот: толкова много, че мечтателят с все сили се опитва да го разхубави в страната на идеалите си поне за миг, макар само за един-единствен миг, ала в действителност и това не може да се случи.

Къде може да се намери един красив човешки живот? Ако в бъдеще не бъде осъществен „земният рай", то боя се, че човечеството никога не ще успее да извърви докрай пътя на тоя си устрем.

След като написах това, аз мисля, че е най-добре да изоставя засега тоя въпрос без отговор — за безсърдечието на човешкия свят, и да обърна мисълта си на другаде, — да кажа нещо за художествените постижения на Йе Шънтао.

Самият Шънтао много харесва този сборник с детски приказки, веднъж той сподели с мен, „'Сламеният човек' ми харесва много повече от 'Отчуждение', затова се надявам издаването му да стане по-скоро от 'Отчуждение'". Текстовете в „Сламеният човек", които обичам да чета, сякаш са повече от тези в „Отчуждение". Макар в „Сламеният човек" да има няколко текста като „Земното кълбо" и „Пътешественикът" например, които са в някаква степен незрели, по отношение на описанията обаче в целия сборник сякаш няма нито едно неуспешно произведение. Още когато разтворим сборника, ние четем:

„Дом на всяко мило нещо е малкото поточе. Край него се полюшва алено цветенце, и само усмивката понякога танцува по-прекрасно от него. Росни капки обсипват зелената трева и сияят ослепително като одеждата на вълшебник. Килим от водна леща се поклаща върху поточето, от него се подават тъмножълти цветове на водна леща, подобни на водни лилии в тропическо място — може да се каже, водни лилии в държава на джуджета. Рибки плават напред-назад на орляци, тънки като игли, само с две оцъклени и искрящи очи." („Бялата лодчица")

Това описание е тъй сладостно красиво, че когато го четем, душата ни сякаш се отнася край поточето и ние спираме на брега му, за да се налюбуваме на тоя дивен пейзаж. Но това съвсем не е всичко, нека прочетем и следващите няколко откъса:

„Многото семенца на дървото утун — колко пъргави са те! Те се облякоха в нова, масленозелена дреха, седнали са дружно на перваза на прозореца и си играят. От всички страни се раздиплят завеси от зелена коприна. Когато полъхне ветрец, зелените копринени завеси се раздвижват леко-леко, подобно на горския дом на отшелник. От гънките на завесите семенцата съзират бездънното синьо небе, птиците небесни и белите облаци, прилични на ангелски одежди. Привечер пък могат да гледат вечно усмихнатата луна, звездите, блещукащи като прекрасни очи, подобния на мраморен мост Млечен път и светулките, които скитат из нощта със запалени фенерчета. От тези гледки на семенцата им става драго-предраго и започват да пеят с мънички гласчета. Тогава запяват и райските ябълки оттатък зида, запяват с тях и бегониите отдолу, а изпод стълбището им подгласят и щурците, пеят бегониите отдолу, пригласят им и щурците изпод стълбите…" („Семенца от дървото утун")

„Нежната и чиста река е родното място на шараните. Денем слънцето грее като злато и лее светлината си над реката. Вълните ѝ, мънички и меки, са подобни на тънка индийска прежда. Падне ли вечерта, светлината на сребристата луна и елмазените звезди поляга върху цялата река и всички полека-лека се унасят в сън — безкрайно сладък сън. И — то се знае! — големите и малките шарани, загърнати от плаща на вълните и пелената на лунното и звездното сияние, живеят мирно и честито, сънуват сладко и безгрижно." („Шараните в беда")

„Долетя пролетният вятър, върху тънките вейки на върбите, незнайно откъде, се появи нежно жълт цвят, ако впериш очи в тях, ще речеш: май не е нежно жълто, но и леко зеленикаво. Снагите им са толкоз гъвкави! Ветрецът привдига върховете на отпуснатите вейки, те изглеждат равни и гиздави. След миг той замлъква и вейките пак се отпущат надолу като сресани дълги коси на девойка.

Сред две редици върби се е изтегнал малък поток. Не зная кой го е налял с вода — изумрудено ясна, тя тече наравно с пътеката на двата бряга. Ама че са красиви тези мънички, тези равни вълнички! Сякаш застинали са — не можеш отличи следите на движението им. Върху тях падат сенките на върбите, ясни и отчетливи. Бреговете са облечени в гъсти треволяци, под тях рибките и рачетата могат да си устроят уютни домове. Ако мирисът на вода и кал можеше да се разпилее и човек да помирише въздухът, то мисля си, той би узнал как ухае пролетта. Меката светлина на слънцето обгръща потока и от нея животът на всяко камъче, на всяка песъчинка, на всяка бучка глина става още по-весел." („Вън от цветната градина").

Неусетно се изпълваме с почуда и дори с преклонение, възхищаваме се на съвършената и изящна красота на описанията, действително, подобни откъси не можем да се надяваме да открием не само у повърхностните и прехвалени писатели от ново време, но дори и в „Отчуждение" те се броят на пръсти.

По отношение на детския начин на изразяване и предметите на детските разговори „Сламеният човек" също е много успешна книга. От изкуствоведско гледище, Йе Шънтао може да се нарече един от двамата или тримата най-успешни творци на съвременен Китай.

„Сламеният човек" е написана много достъпно, в книгата няма трудни за разбиране места. Ако зачетем книгата на едно четири-пет годишно дете, чини ми се, че те много биха ѝ се зарадвали.

Немалко читатели са изразявали опасение, че приказки като „Слепецът и глухият", „Сламеният човек", „Косът" и други са пропити с дълбоката печал на зрелия човек и от тях звучи студеният глас на отчаянието: не би ли това издигнало преграда между децата и словото? Бива ли в мирното и чисто детско сърце да хвърляме камъните на смута и грозотията на човешкия свят? Този въпрос е бил повдиган и преди от мнозина. Струва ми се, че подобно опасение се корени в прекаленото наблягане на детинското у детето. Да се разкрива скръбта на зрелия човек пред детето е, може да се каже, нещо необходимо. Да се запознаят децата с истинското състояние на човешкото общество е също толкова насъщно, колкото да им се преподава география или естествознание. Не бива, а и не е възможно, да ги изолираме от този свят.

5 септември 1923 г.

Още подобни теми
Коментари
© China Radio International.CRI. All Rights Reserved.
16A Shijingshan Road, Beijing, China