Сайонара*

Сю Джимо

(посвещавам на една японска девойка)

Нежността на челото склонено най-много

напомня на чара свенлив на лотосов цвят

от хладния вятър огънат.

„Пази се добре!" промълвява,

промълвява „пази се добре!"

Тия думи прощални са пълни

с толкоз сладка печал —

Сайонара!

* Написано през май 1924 г., когато поетът съпровожда Р. Тагор при посещението му в Япония. Това е последното стихотворение от цикъла "Сайонара", състоящ се от общо 18 стихотворения. Цикълът е отпечатан пръв път в издадената през август 1925 г. стихосбирка, озаглавена "Стихове от Джъмо", но при второто й издание предходните седемнайсет стихотворения са съкратени, оставено е единствено това. "Сайонара" на японски означава "сбогом".

Случайно

Аз облак съм небесен, що случайно

със сянка е погалил сърцето ти, вълна:

не се учудвай

нито се пленявай —

от сянката след миг не ще остане и следа.

В морето срещнахме се в нощен час

ти в своя път летеше, а своя следвах аз:

Щом искаш, запомни ме

но по-добре в забрава

предай лъчите ласкави при тая среща разменени!

В сърцето ми една любов живее

В сърцето ми една любов живее —

звездите ясни, що в небето греят.

искристия им блясък любя вярно:

в света човешки друго тъй чудно тайнство няма!

В смразяващия здрач на зима закъсняла

във сивотата глуха на предутринта

над морска шир, над урви подир хала

една ли, милиони ли, звездите вечно там са!

Сестрици на тревите край потока нацъфтели,

утеха за децата от етажите високи

светлици пътеводни за пътниците смели —

те са безчетни елфи, що сияят надалеко.

Аз имам и една душа докрай изпотрошена:

подобна е на купчина кристали наломени,

сред треволяци сухи в пустош разпилени, —

ридае тя за вашата милувка мимолетна.

Вкуса на леден хлад и ласка топла от живота

поех със примирение, но есенният вопъл

на тихите щурци под стълбището свити

сърцето ми ранява, сълзи бликат от очите.

Душата без остатък си разтворих откровено

отдадох любовта си на небесните звезди

какво от туй реалност или блян животът земен е,

Какво от туй земята ще я има или няма —

щом вечно в небесата звездите ще сияят.

______________

Храм порутен

Презглава плисна дъжд ненадеен

и натика ме в черна клисура

и току над главата ми плъзнаха

озлобените лапи на урона;

там жужуби прилежно прикриваха

храм порутен насред тишината,

дъжд на капки от мене се стичаше

в храма спящ щом подирих заслон.

А дъждът все по-люто плющеше,

главоломно небето трещеше,

разтрепервайки лист и дърво,

разревавайки камък и пролом,

змии златни с милион остриета

с писък влитаха в храма порутен...

и разглеждах аз, цял разтреперан,

храма древен, оплискан от мълнии.

Неиздържайки, в ужас изкрясках,

електрически фар щом огря

досами мен във ниша свещена

идол древен с усмивка зловеща.

Пак угасна. Гръмотевица нова.

В мрак потъна злокобният лик,

а дъждът с глас от камък дрънчеше...

В храма древен бях сам притаен.

Десет хиляди сякаш години туй бяха!

Чувствах само по мен всяка пора,

Чувах екота само страхотен,

помнех само лицето ехидно,

а за храма порутен забравих.

Най-подир спря пороят. Утихна...

Кървав диск свода мокър огря

над един човек и един храм разрушен.

Тоя сив човешки живот

Аз желая — желая да отпусна докрай моя глас необятен и груб

да запея една варварска, смела и потресаваща нова песен;

Аз желая да разкъсам моята дълга одежда, тая моя спретната дреха,

да разголя гърдите си, корема си, ребрата си, жилите си;

Аз желая да разпусна моята дълга коса, като скитащ монах

с разрошена диво коса;

Бос желая да се събуя, бос искам да се събуя

и по пътя, подобен на зъбер суров

с живи стъпки, без страх да вървя.

Аз желая да настроя гласа си, горд и груб да го сторя,

и да изпея нелепа, разрушителна и натрапчива песен,

Да протегна дланта си гигантска към небе и земя, планини и моря,

и да прося, да диря без сън и насита...

С една шепа да сграбча вятъра северозападен,

да изискам от него цвета на листата окапали,

С друга шепа да сграбча вятъра югоизточен,

да изискам от него на нежните кълнове блясъка.

Коленича на ръба на морето просторно,

слушам звучния, тежкия глас на вълните задрямали;

сграбчих блясъка сетен на диска залязващ,

на далечните хребети росната мъглявина,

и на месеца есенен ясния блясък,

разпилени по мойта коса, по гърдите ми, в ръкавите ми, под петите ми...

Аз пък с крачка широка и радост нелепа крача напред и напред и напред,

а от устата ми песен неистова, груба и дисхармонична се лее;

Хайде с мен край морето,

на вълните до небосвода тресящи се да слушаме гръмката песен!

Хайде с мен в планините,

на острите брадви в древните дънери впити да слушаме ясната музика!

Хайде в тайни покои,

на осакатени, самотни души да слушаме нечутия стон!

Хайде с мен сред народа,

да послушаме как

превити от старост,

от болест измъчени,

от бедност сломени,

от недъзи обезобразени,

от принуда премазани,

унили, рабски покорни, страхливи, погрознели, потънали в зло и във грях, самоубити,

с гласовете на вятъра и на дъжда в дълбоката есен

пет в хор — „Тоя сив човешки живот"!