Здравей, планина на стотици цветя

Звуци на цин се разнасят неуспокоени,

в дланта ми разперена трепкат снежинките леко.

Мъглата отдръпва се гънка след гънка от мене,

отвива планинските хребети, гъвкави като мелодия.

На всички сезони наследството сбирах

в клисурата, гдето човек не е свивал гнездо.

макар и отскубнати, цветята планински са живи

и цъфтят, но това само знак е, че вече умират.

При пътеката крива в гора непокътнато дива

зеленото слънце на пръски в пролуките влита

само ястреб с пера кафеняви на птичи език

на планината превежда сказанията страховити.

В миг извиках със глас ненадеен:

„Здравей, планина-а-а-а-а-а на стотици-и-и-и цветя-а-а-а"

„Детенце, здраве-е-е-е-е-е-е-й" —

се завърнаха думите на водопади и горски потоци.

Този глас беше вятър във вятъра, с него

всичко там закънтя със тревога взаимна.

Аз пък тихо забъбрих и — ей-ги! —

от дланта ми снежинките литнаха в бездната димна.

_________

 Планината Байхуа (в превод: „планина на стоте цветя"), намира се югозападно от Пекин.

Всичко

Всичко съдба е

всичко мъгла е

всичко начало без край е

всичко копнеж е, родил се — изчезва

и няма наслада родила усмивка

и няма покруса родила сълза

всички слова са все повторение

всяка общуване първата среща е само

всички любови са само в сърцето

всяко е минало сън на душата

всички надежди са с бележки под линия

всякое верую носи стенания

във всяко избухване има глътка покой

и всякоя смърт ехо с дълги крила е.

Да вървим

Да вървим,

че листата издухани бяха в клисура дълбока,

песента не намира все още къде да се върне.

Да вървим,

че върху леда месечината вече

от лика на реката навънка прелива.

Да вървим,

че очите ми гледат все тез небосклони далечни

а сърцето по здрача напрегнато барабанѝ.

Да вървим,

че изгубени спомени нямаме ние,

на живота морето нека подирим сега.

Да вървим,

ех, пътеко, пътеко,

под окапали алени макове скрита.

Наистина

Гъста мъгла е белосала всички дървета,

на конюшнята в тия коси разпилени

вият се диви пчели. А потопът зелен

е само зората, от речната дига запречена.

В тая утрин

забравих на колко години сме.

Ледовете се пукат, а камъните

са оставили върху водите следите на нашите пръсти.

Наистина, пролетта е това —

разтуптяното лудо сърце разпокитва

леките облаци в тия води.

Пролетта няма поданство,

тия облаци жители бели на целия свят са.

С човешкия род се сдобрѝ,

моя песен!

Усмивка ~ снежинки ~ звезди

Всичко кръжи безподобно забързано,

само ти грееш в тиха усмивка.

От розата алена на усмивката твоя

аз набрах песнопения зимни.

Углъбените сини снежинки какво ли

изповядват във шепоти димни?

Отговори ми: звездите

ще останат ли вечно звезди?

© 2013 — Превод от китайски език, Петко Тодоров Хинов