Често в живота срещаме какви ли не хора. Някои от тях дори не забелязваме, нито пък се замисляме за тяхното съществуване. Докато не ни потрябват за нещо. Един от тях е Джан.
Някои от комшиите го наричат Сяо Джан - малкия Джан, а други Джан - шефа. „Сяо" със значение на малък, млад, младши е любезно обръщение в Китай към хората, които са по-млади или изглеждат такива. То е широко прието сред колегите в офиса или съучениците в училище и понякога дори към тези, с които току що сме се запознали. Външния вид също оказва значение. Ако някой изглежда по-възрастен или доста интелигентен, околните с респект наричат този човек с „лао" - голям, старши, възрастен и съответната фамилия. „Сяо" и „лао" са названия, които остават с един човек до края на живота му. Понякога изглежда странно как 80-годишната г-жа Юен може да бъде наричана Малката Юен, а на едва 30-годишния Чан да викат Възрастния Чан. Когато околните свикнат да наричат даден човек по един начин им е много трудно да си „пречупят" устата с друго, различно име. Джан-шефа е може би по-разбираемо обръщение към човек, особено за България, където хората край нас често споменават „Шефа, това, шефа онова".
Единици знаят как Джан от далечно село в провинция Хънан пристига в голямата столица. Всъщност историята му е много проста. Един от съселяните му работи като домоуправител в жилищна сграда и тъй като се търси човек, който да умее да поправя това онова, да отговаря за проверката и поддръжката на парното, да реагира адекватно при евентуално изтичане на газ, да изпълнява задачата на нощен пазач и да отваря вратата на окъснелите, Джан приема предложената му работа. Ето как малко над двадесет години, той се озовава в големия град. Хората в блока започват да го наричат Малкия Джан.
Макар да няма кой знае какво образование, той притежава нещо повече - способности за оцеляване. С чудесен усет как да комуникира с хората и честен труд, той бързо си спечелва доверието на жителите на осемнадесет етажната кооперацията. И тъй като ремонтите са честа необходимост при постоянната смяна на квартиранти или продажбата на апартаменти, Сяо Джан е зает от ранна сутрин до късна вечер. Той сковава мебели, боядисва стени, полира мраморни плотове, слага плочки, свързва електрически контакти, пробива дупки. 
За няколко години успява да спести средства и да извика съпругата си от село, за да живеят заедно в града. Те са се настанили в малко помещение на подземния етаж, където в България биха се намирали мазите. Пространството в Пекин е кът и вместо за съхранение на зимнина, мазите се дават под наем на хората с по-ограничени способности. Но Джан отговаря за блока и не плаща месечен наем. Не след дълго той се издига и дори вика двама-трима съселяни за общи работници.
В слънчев ден може да видите Джан-шефа седнал на домъкнат кой знае от къде кожен стол в задния двор на блока, където се намира неговата „работилница" и „офис". Под стрехата за паркиране на велосипеди, той складира някои строителни материали като дъски, шперплат и др. В отдалечен ъгъл е струпана малка купчина пясък, който общите работници пресяват докато Джан-шефа хрупа ябълка, грижливо приготвена от жена му. Понякога на пясъка се събира и малка група дечица, които ровят с пръчки в търсене на забавление. Голямата дървена маса до стрехата с велосипедите Джан използва за струг, а през останалото време жена му и комшийки я ползват да сушат диви китайски ябълки.
Като всеки един човек дошъл в големия град, най-голямото желание на Джан е да бъде главен. Ето защо той се радва особено много, когато хората го наричат Джан - шефа. Но Джан съвсем не умее да осъществява строг контрол върху работниците си или да ги учи как да работят по-бързо, по-качествено и в екип. Най-добре той върши каквито и да са строителни дейности, когато е сам. И въпреки че се отнася добре към работниците си и яде на една маса с тях, те често се сменят. Когато разговарях с един от помощниците на Джан, докато ремонтираше кухнята, той сподели, че живота е несправедлив към хората като тях. Поставили си „високи цели" как ще се издигнат в обществото, пристигналите от селата и малките населени места срещат трудности при приспособяването към градския начин на живот и много често остават разочаровани. Те често сменят ту тази, ту друга работа, но поради липса на образование или някакви специални способности все не намират своето място и се скитат из града в търсене на нещо по-добро. Ала Джан, докато свито и глуповато се усмихва, когато го приканват да вземе бакшиша си, остава здраво стъпил на земята. Той никога не отказва да помогне за някои дребни неща като окачване на картини или поправяне на счупен шкаф, за които отказва заплащане. Вече от 10-15 години в столицата и със седем годишен син, който посещава училището в съседство, той може да се похвали с проекти извън пределите на района Фънтай. Джан изглежда доволен от скромния си дом в мазата и спагетите с бъркани яйца и домати, приготвени от жена му на обед. Ето защо стълбата на живота на баш майстора никога не се клати.
Аз Нора ви предлагам следната полезна лексика:
[ 老板lǎo bǎn лао бан шеф
[ 头头tóu tóu тоу тоу шефчето, буквално главата на фирма, държавно учреждение
[ 物业管理wù yè guǎn lǐ у йе гуанли мениджмънт на сграда, управител
[ 老乡lǎo xiāng лао сян(г) съгражданин, съселянин, в по-широк смисъл може да се използва и за даден регион, околия и др.
[ 他/她是我的老乡tā/tā shì wǒ de lǎo xiāng та шъ уо дъ лао сян(г) Тя ми е съгражданка/ той ми е съгражданин; от едно място сме
[ 生存能力shēng cún néng lì шън(г) цуън нън(г) ли способности за оцеляване
[ 傻笑shǎ xiào ша сяо смея се глуповато
[ 他经常傻笑tā jīng cháng shǎ xiào та дзин(г) чан(г) ша сяо Той често се усмихва глуповато.
* Моля обърнете внимание, че за ваше улеснение транскрипцията на български език, отговаря на най-близкия начин на произнасяне, но е различна от официално приетата такава. Фонетичната транскрипция пинин на латиница е със съответните тоновете на произнасяне: (ˉ)първи, (ˊ) втори, (ˇ)трети, (ˋ)четвърти и (˙)нулев тон. Носовото Г е поставено в скоби, за да се разграничава от думите, в които липсва.
