Слава Богу! Сърцето ми отново трепна леко

Благодаря на Бога! Пак

                     сърцето трепна ми в гръдта;

синьо небе, трева зелена,

                     и слънце с ясна чистота

докрай очистиха следите

                     на безотрадни часове —

на дни безслънчеви, убити

                     от сливовите дъждове —

разплетоха у мен възлите

                     на мрежи – мисли нечестити.

Като татулов цвят, олекнал

                     под свежата роса-вода,

почудата забравил между

                     възвишеност и свобода.

Почуда и недоумение!

                     Не зная сам отде поникват,

ала в душата ми запречват

                     на мисълта потока искрен;

кошмари страшни, на безкрайно

                     дълбока нощ жестокостта,

в разбуждането ми надежда —

                     по-злостно склещват ми гръдта.

Малко ли бяха дните бели,

                     с утрин лъчиста, с вечер бледа,

които с битието мое

                     на неродена буба се присмяха?

На месец ясен, звезден рой,

                     на бистър заник, морен хребет

екотът; на вода течаща

                     славата звънка — колко бяха?...

Измамен! — От зова радушен

                     съм на природата измамен,

той не можа да сепне тия

                     безсвяст и глупост впиянени!

На блясъка велик без име

                     благодаря сега без край,

в лазурните вълни що блика,

                     край острова зелен играй,

на лодката рибарска, дето

                     сиротно в края на небето

се мержелее и ми спомня

                     отколешни мечти без чет.

Неволно стряскам се, опарен

                     от срам несвой (понявга чарът

на примамливата усмивка

                     е на пробудата пестник!)

Не знам отде: внезапно дух

                     изпълва ме и ме отърва

от печалта, както разпуква

                     бамбукът нов ликoто първо,

и връх зелен навън подава —

                     очите ми от пелената,

що ги закри, освобождава,

                     и аз проглеждам изумено

за радостта на свят-вселена.

Навярно знамение туй е

                     че обновен животът в мен е!

О, Дух, природата проникващ,

                     чуй моята молба смирена:

без колебание ми дай

                     да гледам зорко таз вселена,

да бъда топъл, всеотдаен

                     и да опазя в мен до края

разкрит за чудесата взор,

                     за вечността: сега и тук,

за тоя несравним простор,

                     що вси прегради разрушава!

С надеждата не си приказвам,

                     с унинието се разминах:

за мен са „утре", „вчера" празни

                     мечтания необясними.

а още по-малко издирвам

                     на щастието людско входа

аз прося само всяка диря

                     мигът що носи ми безсмъртна,

да става мъничка прашинка —

                     невидима, почти безплътна —

и в кръговрата на Всемира

                     да следва пътя, следва пътя…