Йе Шънтао. Бих го нарекъл китайския Каралийчев. Времето, по което двамата писатели творят, е горе-долу същото. Желая Ви приятно четене!

За автора

Йе Шънтао (1894—1988) е китайски писател, педагог, издател и политически деец. Оригиналното му име е Йе Шаодзюн, Шънтао е негов псевдоним като писател. Роден е в старинния град Суджоу, провинция Дзянсу. В ранните си години е бил преподавател в начално училище, участвал е също в литературната асоциация „Нова вълна" и в Литературно-изследователската общност. През 1923 г. започва да се занимава с редакторска и издателска дейност. Той е главен редактор или редактор в изданията„Литературен седмичник" („Уънсюе джоубао"), „Месечник за литературна проза" („Сяошуо юебао"), „Средношколец" („Джунсюешън"), „Месечно списание за национална литература" („Гуоуън юекан"), „Литературен фронт" („Биджън") и др. През 1931 г., след железопътния инцидент на 18 септември, използван от японците като повод за анексирането на Манджурия, Йе Шънтао се включва в антияпонска спасителна кампания. След 1946 г. активно участва в патриотично-демократичното движение. След 1949 г. заема длъжностите заместник директор на издателския отдел, началник на бюрото за утвърждаване на публикациите, заместник министър на народното образование, началник и главен редактор на издателство „Народно образование", директор на Централния изследователски институт за литература и история, заместник председател на политическо-консултативния съвет на КНР и др. Автор е на разказите „Отчуждение", „Под линията" и „Ни Хуанджъ", на сборниците с есеистика „Стъпки" и „Западна Съчуан", на сборниците с детски приказки „Сламеният човек", който представяме на читателя сега, и „Ваяния на древни герои" и др. Йе Шънтао е също редактор на десетки учебници, автор е на множество съчинения по литературно образование.

Сламеният човек

Каква хубава гледка е полето в белия ден — поети са написали за него чудни стихове, художници са го нарисували във вълнуващи картини. Когато падне здрач, поетът сядал леко замаян с чаша вино, художникът пък, прегърнал изящен музикален инструмент, тихо тананикал. Но никой от тях не е намерил време да отиде на самото поле. Има ли тогава някой, който да разкаже на хората за гледките в полето през нощта? Да, има. Това е сламеният човек.

Християнството ни учи, че човек е сътворен от Бога. Без да питаме дали това е истина или не, ние можем да направим подобно твърдение: земеделецът направи сламения човек със собствените си ръце. Стъблата на тънкия бамбук, що расте в бамбуковата градина, му дадоха скелета. Ланската слама му стана плът и кожа. А шапка можеше да му бъде и вехтата бамбукова кошничка, и окапалите лотосови листа. Лицето под шапката му бе плоско като дъска и нито носът му, нито очите му можеше да различиш. Ръцете му нямаха пръсти, въпреки което той държеше вехто ветрило — е, всъщност не можем да кажем „държеше", окачено на връв за дръжката си, ветрилото висеше на ръката му. Скелетът му беше дълъг-дълъг, та се протягаше надолу под нозете му и тази част от него селянинът бе забучил в пръстта на нивата, затова сламеният човек стоеше там по цели дни и нощи.

Сламеният човек изпълняваше дълга си изключително съвестно. Ако вземем например кравите — те бяха далеч по-мързеливи от него, понякога те се излягаха на земята и зяпаха небето. Ако го сравним с кучетата, те бяха много по-пакостливи от него, някой път те търчаха презглава навсякъде, а измореният им стопанин ги търсеше под път и над път. Той никога не бягаше от досадни задължения и не зяпаше небето като кравите. Нито пък някога се увличаше по игри и не тичаше като кучетата презглава навсякъде. Той тихо и кротко си гледаше нивата, а ветрилото в ръката му леко се полюшваше, пропъждаше врабчоляците, които прилитаха, за да ядат едва-що народилото се оризово зърно. Той не се хранеше, не спеше, дори не искаше да поседне, да си поотпочине — само стърчеше прав на мястото си.

Е, то се знае, никой не познаваше нощните гледки в полето тъй добре както сламения човек, никой не знаеше за тях тъй много като него. Той знаеше как капките роса набъбват по тревите и листата, знаеше колко сладък бе вкусът на росните капки. Той знаеше как мигат с очи звездите, знаеше как се смее луната. Той знаеше каква тишина цареше в полята нощем, как цветя, треви и дървеса спят сладък сън. Той знаеше как буболечките се диреха една друга, как пеперудите се обичаха. С една дума, той знаеше напълно всичко, което ставаше в нощта.

Сега ще ви разкажа няколко случки, които сламеният човек преживя през нощта.

В една дълбока нощ, когато цялото небе бе обсипано със звезди, сламеният човек си пазеше нивата, а ветрилото в ръката му се полюшваше леко. Оризовите класове, опрени плътно един о друг, нежно просветваха под светлината на звездите, сякаш покрити с бисерни капки вода. Тих ветрец шумолеше в изкласилия ориз. Гледаше сламеният човек и драго му бе на сърцето. „Тазгодишната реколта" — мислеше си той, — „няма как да не зарадва неговата господарка, бедната старица!" Той не я беше виждал да се смее никога преди. Преди осем-девет години бе умрял мъжът ѝ и колчем си спомнеше за него, тя се разплакваше. От това и досега очитеѝ бяха зачервени, дори заболяха: сълзяха дори когато не плачеше.

Тази старица имаше един единствен син. Майка и син с пот на чело засаждаха оризовата нива и чак след три години успяха да върнат дълга, който взеха за погребението на бащата. Неочаквано обаче скоро след това синът се разболя от дифтерия и също умря. Тогава тя припадна от мъка, а после сърцето ѝ също заболя, и често я болеше. Остана тя сама-саменичка, остаря, нямаше вече сили, но ще не ще, трябваше да засява оризовата си нивица. Цели три години се труди тя и най-сетне се издължи за погребението на сина си. Следващите две години обаче придойдоха наводнения, та удавиха ориза — това, което не изгни, покълна. Очите ѝ изляха още повече сълзи и болката ги увреди, старицата виждаше всичко замътено, а по-отдалечените неща изобщо не ги виждаше. Бръчки набраздиха цялото ѝ лице и то заприлича на изсушена от южния вятър мандарина. Къде ти да видиш на такова лице усмивка?

Тая година обаче се роди много ориз, зърната бяха едри и твърди, дъждовете не бяха много, та изглежда щеше да има богата реколта. Затуй сламеният човек се радваше от все сърце за нея. Той си мислеше как ще дойде денят на беритбата, как старицата ще види в хамбара си олющеното зърно, едро и налято, как ще си рече: „Това е моето зърно" и ще си помисли, че не напразно се е трепала и блъскала, как бръчките на лицето ѝще се изгладят в спокойна, доволна усмивка. А яви ли се наистина такава усмивка на лицето ѝ, в очите на сламения човек тя ще е по-миловидна и по-скъпоценна и от месечината и от всички звезди. Защото той обичаше господарката си.

Докато си мислеше така сламеният човек, при него долетя мъничка пеперудка. Той мигом разбра, че тя е враг на ориза и следователно е враг и на господарката му. Той бе длъжен, заради службата си и заради привързаността си към господарката си, да прокуди пеперудката начаса. Затова поклати ветрилото в ръката си. Ала вятъра, който ветрилото направи, бе твърде слаб и не можа да уплаши пеперудката. Тя полетя малко и кацна върху едно оризово листо, сякаш изобщо не усещаше, че плашилото наблизо я пъдеше. Като видя как се настани пеперудката, сламеният човек извънредно много се разтревожи. Но тялото му беше като дърво, забито бе в земята и дори да искаше да помръдне, и половин крачка не можеше да направи. Макар ветрилото да се люлееше, пеперудката продължаваше безгрижно да си почива. Тогава той си помисли за положението в бъдеще, помисли си за набразденото от сълзи, съсухрено лице на господарката си, помисли си дори за съдбата ѝ и от това нож прободе сърцето му. Ала пеперудката си седеше невъзмутимо и не помръдваше, независимо колко много я гонеше той.

Едва когато звездиците се прибраха вкупом у дома си и нощната гледка се скри, пеперудката литна и си тръгна. Сламеният човек се вгледа внимателно в оризовото листо и естествено, то се беше свило като свитък, а върху него имаше множество снесени от пеперудата ларви. Безпределно опасение обзе сламения човек, той си мислеше, че бедата наистина може да дойде и колкото повече мислеше, толкова повече растеше страхът му. Бедната господарка, тя имаше само две замъглени очи! Трябва да ѝ кажа, та навреме да се погрижи за това, чак тогава можеше да дойде избавление от бедата. И докато сламеният човек мислеше това, ветрилото му взе да се клати по-бързо. То често се удряше в тялото му и казваше: туп-туп. Той не можеше да вика с глас и това бе единственото предупреждение, което можеше да отправи към господарката си.

Старицата дойде на нивата. Тя преви кръст и видя, че водата в нивата е тъкмо каквато трябва да бъде: не е нужно да се носи вода от реката. Тя погледна и ориза, що със своите ръце бе насадила: всичкият едър, всичкият сочен. Погали тя класовете, които тежкото зърно превиваше надолу. Погледна и към сламения човек — шапката му стоеше все така правилно, ветрилото като преди бе в ръката му, то се клатеше и говореше: туп-туп. Както винаги, плашилото стоеше изопнато като войник, то не бе помръднало на косъм и видът му си беше все същият. Старицата видя, че всичко бе прекрасно, и се упъти към брега на реката, приготвяйки се да се върне в къщи, за да суче сламени въжета.

Щом видя, че господарката му се готви да си тръгне, сламеният човек не на шега се разтревожи. Той започна да клати бързо ветрилото, като искаше с тоя тревожен звук да задържи жената. Ветрилото сякаш говореше: „Господарке моя, не си отивай! Недей да мислиш, че всичко на нивата ти е наред, в нея вече се мъти беда, голяма като морето, висока до небето! Ако бедата дойде някой ден, ти не ще можеш да събереш оризовата реколта и тогава очите ти ще изсъхнат от плач, а сърцето ти ще се пръсне от скръб. Побързай, сега е времето да спреш бедата, все още имаш време. Виж тоя стрък ориз, виж какво има по върха на листенцата му!"

Удряше сламеният човек ветрилото и не преставаше да повтаря своето предупреждение. Ала къде ти можеше да разбере старицата, какво говори ветрилото? Пристъпяйки полека, тя се отдалечи. Сламеният човек тъй се изплаши, че сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Той още по-силно залюля ветрилото и не спираше, докато сянката на господарката му се скри от взора. Тогава той разбра, че предупреждението му е било неуспешно.

Никой друг освен сламения човек не скърбеше за ориза. Ах, как му се искаше да се изтръгне от мястото си и да премахне корена на бедствието! Как му се искаше да тури в ръцете на вятъра вест, да повика господарката си час по-скоро да изкорени причината за бедата! По начало сламеният човек имаше кльощаво тяло, сега то изглеждаше още по-ранимо поради потиснатостта му, нямаше сили дори да стои изправен: клюмнаха раменете му, преви се кръстът му, заприлича на болник.

Не след много дни от ларвите на пеперудката в оризовата нива се завъдиха червейчета, които плъзнаха навсякъде. В тихите нощи, когато всичко живо спи, сламеният човек можеше да чуе как гадинките гризат оризовите листа; той виждаше как колкото повече ядат, толкова по-лакоми стават личицата им. Полека лека една огромна част от тъмнозеленото оризище се стопи — от нея останаха само голи стъбла. Болка пронизваше сърцето на сламения човек, нетърпимо бе да гледа това. Само като си помислеше, че за упорния си труд през цялата година господарката му ще остане само със сълзи и въздишки, главата му клюмваше и той заплакваше.

Тая нощ бе твърде студена, а в нощното поле вятърът духаше тъй силно, че сламеният човек цял трепереше. Той не чувстваше студа единствено защото плачеше. Ненадейно се разнесе женски глас:

— Викам си, кой ще да е това, а то си бил ти!

Сепна се сламеният човек от плача си и изведнъж усети, че му е страшно студено. Ала какво можеше да стори? За да изпълни дълга си докрай, той трябваше да стои на мястото си, колкото и да е студено; пък и да искаше да помръдне, нямаше как да го стори. Той видя жената, която извика, оказа се, че е жена рибарка. Пред оризището течеше река, жената бе спряла лодката си на брега, а от кабинката на лодката се процеждаше слаба светлина на огън. Жената тъкмо бе хвърлила голямата мрежа в реката и когато мрежата потъна, жената поседна на брега, почака малко и отново я извлече.

От кабинката на лодката от време на време се чуваше детско кашляне, или пък изтощен, тънък гласец викаше: „Мамо"! Тревога пламваше в сърцето на жената и тя с всички сили дърпаше мрежата, ала това никога не ѝ идваше отръки и почти винаги мрежата бе празна. Долетеше ли гласчето от кабинката, жената казваше на болното дете:

— Хубавко си поспи! Чакай да наловя риба и утре ще ти сваря кашица да си похапнеш. Ако постоянно ме викаш, от това душата ми няма мира, как мога да наловя риба?

Ала детето нетърпеливо викаше отново:

— Мамо, умирам от жажда! Дай ми да пийна малко чай!

И продължаваше да кашля.

— Откъде да ти взема чай тука! Бъди добричък още малко, маминото!

— Умирам от жажда! — още по-силно заплака детето. В нощната пустош на полята този плач звучеше безкрайно сърцераздирателно.

От немай-къде рибарката остави въжето, с което дърпаше мрежата, качи се на лодката, влезе в кабинката, взе купичка, загреба с нея от реката вода и даде на болното дете да пие. То изпи водата на един дъх, защото то наистина бе силно прежъдняло. Ала щом майка му остави купичката, детето пак се закашля, тъй силно кашляше, че едва успяваше да си поеме дъх.

Рибарката не можеше да се грижи дълго за детето си, тя отново слезе на брега и задърпа мрежата. Много дълго време от кабинката не се чуваше нищо. Още няколко пъти мрежата ѝ излезе празна, докато най-накрая с нея излезе една каракуда, дълга малко повече от педя. Това беше първият улов, затова жената много предпазливо извади рибата от мрежата и я пусна в дървено ведро. После пак хвърли мрежата в реката. А ведрото за риба бе турено под самѝ краката на сламения човек.

Сега на него му стана още по-тежко на душата. Той жалеше онова болно дете, което бе тъй жадно и искаше само глътка чай, ала и това не можеше да получи. Въпреки че бе тъй болно, то не можеше да спи край майка си. Сламеният човек жалеше и рибарката, която искаше да свари кашица и затова се трудеше в ледената среднощ, вместо да се грижи за болното си детенце — какъв ли камък и тежеше на сърцето от това? Ах, как му се искаше да отиде сам да набере дърва, та да стъкне огън и да свари чай за болничето. Как му се искаше да легне при детето и да го стопли вместо юрган. А най-много му се искаше да изчисти нивата от гадинките и да свари за рибарката кашица. Ако можеше да ходи, той непременно щеше тозчас да изпълни желанието на сърцето си. За нещастие обаче, тялото му беше като дърво, забучено навеки в пръстта, неможещо и една крачка встрани да направи. Нищо не му оставаше, освен да мисли и още по-тъжен да става, да плаче още по-горчиво. Не щеш ли, чу се: пляс! и сърцето му подскочи от уплаха. Спря да плаче сламеният човек и се заозърта, да види какво бе това. Оказа се, че каракудата се тръшкаше в дървеното ведро.

Водата във ведрото беше много малко, а каракудата лежеше на дъното и можеше само да се намокри едва-едва от нея. Мъка я бе обзела и тя искаше да избяга, затова с все сили се хвърляше нагоре. Много пъти подскачаше тя, ала високите стени на ведрото я удържаха и тя отново падаше на дъното му. От подскоците тя силно се натърти, цялото тяло я болеше. Едното око на каракудата, обърнато нагоре, видя сламения човек и скръбно му се примоли: „Приятелю мой, остави за миг ветрилото си и ме избави! Аз напуснах речния си дом и сега ми остава само смъртта. Добри ми приятелю, спаси ме, моля те!"

От тая плачевна молба на каракудата сърцето на сламения човек се сви от болка. Но той можеше само да поклати глава с усилие. Искаше да каже: „Моля те, прости ми, аз съм един слаб и безсилен човек! Сърцето ми не само иска да те спася, то иска да спася и жената, дето те улови, и нейното дете, но не само вас тримата: то иска да спаси всички, които страдат и са в беда. Ала аз съм подобен на дърветата, които са заковани в пръстта и нямат свободата да помръднат и половин стъпка. Как ми се иска да можех да последвам зова на сърцето си! Моля те да ми простиш, че аз съм само един слаб и безсилен човек!"

Каракудата обаче не разбра какво искаше да ѝ каже сламеният човек, само гледаше как той клати ли клати главата си, и пламна от огнено негодувание. „Това никак не е трудно! Обаче ти нямаш и късче човешко сърце, само клатиш глава! Явно съм сбъркала, сама съм в беда, какво ще моля други човек да ми помогне! Трябва сама да се оправям, да намеря начин, а ако не се получи, нищо, ще умра и толкоз!"

Като изкрещя, каракудата се метна нагоре и този път тя употреби повече сили отколкото имаше, от което опашката и гръбната ѝ перка се изопнаха.

Сламеният човек видя, че каракудата погрешно го разбра и понеже знаеше, че няма как да ѝ обясни, сърцето му се изпълни с мъка, и той въздишайки заплака. Мина малко време и той вдигна глава и видя, че рибарката е заспала, държейки с ръка въжето за изтегляне на мрежата. Тя бе преуморена и макар да се грижеше да утрешната кашица, не можа да издържи докрай. А рибата във ведрото? Вече не се чуваше звук от подскачане, само опашката ѝ сякаш все още пляскаше. Сламеният човек си помисли колко много печални случки се насъбраха накуп през тая нощ — това наистина бе една печална нощ! Но погледнете ония мънички крадци, които хрускат листата на ориза! Те са толкова радостни, сити и вече танцуват по оголените стебла. Пепел ѝ тури на оризовата реколта! Напразно старата господарка изхаби немощните сили на старостта си, мигар има на света нещо по-жално от това?

Нощта стана по-тъмна, дори звездите сякаш угаснаха. Изведнъж сламеният човек усети, че от едната страна на нивата, откъм реката, се приближаваше черна сянка. Тя наближи и когато той се вгледа, узна, че това е някаква жена. Тя бе облечена в дебел елек, косата ѝ бе силно разрошена. Жената се спря, погледна пристаналата на речния бряг рибарска лодка. Извърна се и тръгна по брега. След няколко крачки тя отново се спря, опъната като тетива. Това се стори странно на сламения човек, затова той внимателно я следеше.

От устата на жената се раздаде неописуемо жалостен глас, слаб, накъсан, можеше да го чуе единствено свикналият да се вслушва и в най-слабите нощни звуци сламен човек. Гласът зовеше: „Не съм аз крава, не съм аз свиня, как може да ме продаваш ей-тъй на чужди люде! Искам да избягам, няма да чакам утрото, когато ще ме продадеш в чужди ръце. Ако ти паднат малко пари на ръка, ти или набързо ще ги загубиш на комар, или ще ги пропиеш за няколко дни, еня те е! Защо трябва да ме насилваш? Не ми остава друг изход, освен смъртта! Нека умра, ще отида под земята да намеря детето си!"

Това дори не бяха думи като думи, те бяха смесени с хлипане, плач и ридание.

Сламеният човек се стъписа. Отново съдбата го бе срещнала с още една жестока човешка скръб. Тази жена търсеше смъртта! Той се разтревожи, искаше да я спаси, сам не знаеше защо. Той отново взе да клати ветрилото си, искайки да разбуди от дълбокия сън рибарката. Но напразно, тя спеше като мъртва и хич не помръдваше. Тогава сламеният човек се намрази: само може да стърчи, побит в калта като дърво, без да може и педя да помръдне. Не е ли зло да гледаш как някой умира и да не направиш нищо, за да го спасиш? А ето, че той сам извършваше това зло сега. А да направиш зло другиму е мъка по-горчива и от самата смърт!

— Мило небе, по-скоро светни! Селяни, по-скоро дойдете! Птички, скоро вестта разгласете! Ветре, по-скоро отвей от ума ѝ мисълта за желаната смърт!

Тъй се молеше сламеният човек без думи и глас. Ала мракът наоколо бе черен като бездна и не се чуваше никакъв глас. Сърцето му се разби, той се боеше вече да гледа около себе си, само вторачи уплашен поглед в черната сянка, застинала на речния бряг.

Оная жена постоя няколко мига в мълчание, сетне се наклони напред. Сламеният човек знаеше, че е дошъл най-страшният миг, и още по-силно затресе ветрилото в ръката си. Ала жената не скочи, тя отново се изопна на брега.

Дълго време мина. Изведнъж тя вдигна ръце, тялото ѝ сякаш се събори и тя потъна в речните води. Като видя това, сламеният човек не дочака до ушите му да дойде плисъкът на водите от нейното гмурване, но изгуби съзнание.

На другата заран селяните, които минаваха по брега, намериха в реката тялото ѝ и вестта тозчас се разнесе. Мъжете и жените от околността дотърчаха да видят. Човешката гълчава събуди спящата рибарка, каракудата в нейното ведро отдавна вече бе умряла. Жената взе дървеното ведро и отиде в кабинката на лодката. Болното дете се бе събудило, личицето му изглеждаше още по-слабо, кашлицата му бе станала още по-силна. Старата господарка на плашилото също дойде на брега да види що става. Минавайки покрай оризовата си нива, тя хвърли поглед към нея. Уви! За няколко дни в нивата не бяха останали нито листа, нито класове, но само мъртви стебла. Нозете ѝ се подкосиха, тя почна да се бие в гърдите и да ридае с всички сили. Притичаха хора да я утешават. Тогава те видяха, че сламеният човек бе рухнал насред нивата с ориз.