Групата на 20-те (Г-20) бе създадена, за да отговори на финансовата криза от 1997-1999 г. чрез разработването на мерки, които да съдействат за международната финансова стабилност. Постепенно обаче в дневния ред на Г-20 влязоха въпросите на устойчивото развитие, енергийната сигурност, промените в климата, реформата на световната финансова система и демографските проблеми, и от 2006 г. те са неизменна част от дискусиите между членовете на групата.

Може би най-сериозното изпитание за групата бе през 2008 г., когато лидерите на страните-членки се събраха за първи път във Вашингтон, за да обсъдят мерки за справяне с поредната финансова криза. По време тази среща тогавашният британски премиер Гордън Браун заяви, че е нужен консенсус по създаването на нова глобална икономическа система, а във „Декларацията от Вашингтон" бе посочено, че лидерите са се съгласили по общите принципи за реформиране на финансовите пазари в своите страни, договорили са план за действие, който да доведе до приложението на тези принципи и са потвърдили ангажимента си към принципите на свободния пазар. Много от участниците в срещата на върха във Вашингтон през 2008 г. изразиха оптимизъм от постигнатото и доверие, че целите ще бъдат реализирани, но реалностите показаха, че това не е толкова лесно.

Г-20 – група за действие или място за празни приказки?

В речта си при откриването на срещата на Г-20 в Ханджоу китайският председател Си Дзинпин заяви: „Трябва да превърнем Г-20 в група за действие, а не в място за абстрактни разговори". С това той показа основният проблем на Г-20 в момента – трудното предприемане на общи действия за справяне с глобалните проблеми, независимо от декларациите за това. Причините могат да се разглеждат в три аспекта:

На първо място, някои от ключовите страни в Г-20 продължават да се фокусират върху собствените си геополитически интереси, а не върху общите проблеми, което създава трудности пред глобалното икономическо възстановяване и интеграция. Например, налагането от страна на Запада на търговски и икономически санкции срещу Русия заради конфликта в Източна Украйна доведе не само до икономически загуби за двете страни , но също така и до криза в политическите им отношения. В същото време, стана ясно, че санкциите не са ефективни и Русия не може да бъде изолирана от световните процеси. Нещо повече, позициите на Москва в международните дела през последната година, особено след военната й операция в Сирия, се засилиха значително.

На второ място, неубедителното възстановяване на развитите икономики, дълговия и бежанския проблем в Европа доведоха до засилване на протекционистките тенденции и увеличаване на антиглобалистките настроения в западните общества. Примери за това са референдумът за излизане на Великобритания от ЕС, успехът на антиевропейските и антиглобалистки партии в изборите в Европа, продължаващите антидъмпингови и антисубсидийни разследвания на Европейската комисия срещу китайски компании, блокирането на китайски сделки в САЩ и Австралия с мотив за защита на националната сигурност. Те показват, че независимо от декларациите за общи действия и координиране на политиките, които съпътстват срещите на Г-20, страните все още изпитват трудности, когато трябва да действат заедно по редица важни въпроси за глобалното развитие.

На трето място, сред страните-членки на Г-20 продължават да съществуват сериозни различия относно реформата на глобалната финансова и икономическа структура. През 2010 г. Борда на директорите на МВФ одобри проект за реформа в управлението му, която трябваше да даде по-голям глас при взимането на решения на новите икономики като Китай и Индия, но тогава тази реформа се провали заради отказа на САЩ да я ратифицират. Оттогава насам въпросът е постоянно в дневния ред на Г-20 и едва през януари 2016 г. Конгресът на САЩ одобри проекта за реформа на квотите в МВФ. На срещата на върха на Г-20 през 2011 г. страната-председател Франция постави за обсъждане въпроса за реформа на глобалната финансова система, но акцентът тогава бе преместен върху дълговите проблеми на няколко страни от Еврозоната, като Гърция, Кипър, Португалия и Испания.

Тези примери показват, че в рамките на Г-20 постигането на консенсус по наистина важните въпроси за глобалното финансово и икономическо управление не е лесна задача, особено когато страните изпитват икономически и финансови трудности, с които трябва да се справят в краткосрочен план или усещат опасност за позициите си в международната финансова и икономическа система.

Всичко това поставя въпроса: Може ли Г-20 да се превърне в наистина работещ механизъм за ефективно управление на глобалната икономика, а не да остане поредното „място за абстрактни разговори" и какво бе постигнато в тази насока през изминалата година, в която Китай бе начело на групата?