Лечителското изкуство се заражда в Китай в незапомнени времена. Легендата разказва, че митичният владетел от древността Шъннун в зараждането на цивилизацията, виждайки страданията на хората, причинени от природни бедствия и всякакви инфекциозни заболявания, рискувайки живота си, започва да изпробва върху себе си въздействието на растенията и водата от различни източници върху човешкия организъм.

Хуанди (наричан още Жълтия император), който също е един от мистичните владетели на Древен Китай, се счита за основоположник на китайската цивилизация. На него се приписват изобретения като брадвата, лодката и греблата, лъка и стрелите, законите на музиката, аритметиката и много други. Той дава своя принос и в медицината. На служба при него били двама министри-лекари – Ци Бо и Лей Гун. Първият бил вещ в принципите на традиционната китайска медицина и билколечението, а вторият в акупунктурата. Владетелят и двамата му министри изследвали взаимоотношенията между човека и природата, наблюдавали промените при смяната на сезоните, анализирали движението на Ин и Ян, остаряването, смъртта, търсели как да се справят с болестите. Беседите им били събрани в класическия труд, който и до днес е основен учебник на традиционната китайска медицина, „Хуанди нейдзин"(„Трактат на Жълтия император за вътрешното").

Така били поставени теоретическите основи на традиционната китайска медицина, чиято цел била да пази и спасява хората от болестите.

В предговора на „Хиляда златни рецепти за спешна помощ" на известния лекар от династия Тан Сун Съмяо(581г.-682г.) се казва, че спасявайки болния с помощта на ефикасно лекарство, лекарят проявява достойни качества, които са по-скъпи от златото. Той формулира три правила за поведението на лекарите, които се стремят към съвършенство в занаята.

Първо, лекарят без съмнение трябва да е добър и да обича хората, да не се стреми към слава и изгоди. Всеки лекар е задължен непрекъснато да се усъвършенства, да не допуска суета и похот, да е „милосърден в лечението на раните и спасяването на умиращия". Лекарят трябва да е готов на саможертва и да не отказва помощ на отчаяно нуждаещия се от нея болен. В никакъв случай не бива да практикува този занаят с цел забогатяване.

Второ, лекарят трябва по един и същи начин да лекува всички болни без значение дали те са хора от народа или благородници, богати или бедни, красиви или грозни, умни или глупави.

Трето, лекарят трябва да преглежда пациентите без да бърза и без да мисли за трудностите. Той не бива да се съмнява или да се вслушва в лични причини. Трябва да се отнася към страданията на болния като към свои и да ги лекува без никакво отлагане и небрежност.

Според Сун Съмяо, всеки един лекар трябва да следва тези принципи, ако иска да стане добър в професията и да служи на хората. В противен случай той ще носи само вреда.

И още една история от китайския епос, която е много показателна за това какъв трябва да бъде един добър лекар.

В периода на Трицарствието (220г.-280г.) в планината Лушан живял в уединение лекар на име Дун Фън, който никога не отказвал да приеме болен независимо от какво се оплаквал той. Единственото възнаграждение, което той искал от своите пациенти, било след като оздравеят да посадят зад дома му определено количество кайсиеви дървета в зависимост от сложността на случая. Минали много години и уединеното жилище на Дун Фън било обграден от кайсиева гора. Когато узрявали плодовете, лекарят ги събирал и без да обяснява нищо ги оставял зад оградата, за да може всеки селянин да обмени част от своето зърно за същото количество плодове. Сдобивайки се със зърно по този начин, доктор Фън помагал на бедните старци и на пътешествениците, оказали се в трудно положение. Неговите достойнства заслужили похвала, а кайсиевото дърво станало символ, който болните често използвали, за да изразят своята признателност и уважение към лекаря. Днес в Китай често наричат лекарствата, болниците и медицинските асоциации „Кайсиеви дървета".